Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи. Специализирала e съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на твоето тяло“, „Анна и алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“. „Влюбените“ е последният спектакъл по идея, режисура и хореография на Мила Искренова в Народния театър на сцена „Музите“.
За творческата индивидуалност… Тя е вродена и се нарича талант. Има много ерудирани артисти, които рециклират известни клишета, но има и други, които превръщат клишетата в нов оригинал. Талантът прави второто.
За себеразкриването в танц… Танцът изразява подсъзнанието, скритите травми, но и съзнателните рефлекси на действителността; изобщо цялата гама от емоции и интелектуални открития, на които е способно човешкото същество.
За провокациите в изкуството… Те са двояки: към автора и от неговото произведение към зрителя. Това са сложни взаимодействия, в които се раждат понякога шедьоври, понякога скандали, понякога фастфууд продукти.
За любовта на гениите… От четене на биографии, автобиографии и от техните произведения мисля, че гениите са проводници на божествената любов и затова толкова често остават неразбрани. Но нека цитирам Айседора Дънкан: “Любовта може да се нарече око на душата в момент, в който тя съзерцава безсмъртната красота.“
За музиката в душата… Както казва Ницше: „Без музика животът би бил грешка.“ Напълно споделям тази мисъл. Музиката изразява нашата душевност във всички случаи и с всички нюанси.
За невиждащите виждащи… О, това е много сериозен въпрос – широтата на възгледите зависи от толерантността и способността ни да останем отворени системи. Ако започнем да виждаме само собственото си отражение в реалността, скъсваме връзка с нея и се превръщаме в паметници на слепотата.
За чувствата – извор на творчество… Индианците вярвали, че човек мисли със сърцето си. Лично аз мисля, че емоционалната реакция предизвиква интелекта към анализирането ѝ, така както от интелекта зависи силата на емоцията. За мен е важно изкуството да предизвиква емоции, но от по-висок регистър.
За думите… Те са факти. Думите може да въздигат, може да убиват, може да създават светове.
За тишината… Тишината подрежда нещата – мисли, чувства, явления, събития. Тя е пауза, в която се случват невидими процеси, част от общия ритъм на живота.
За мисията в изкуството… Да дава алтернатива, да мотивира, да създава основания за развитие. И най-вече да създава и да преоткрива красотата.
За социалното присъствие на твореца… Големите артисти винаги отразяват социалните процеси независимо дали се занимават с тях или, не им обръщат внимание. „Изкуство за изкуството“ е най-силният бунт срещу реалността, защото дори не я забелязва.
За отсъствието на критерии в съвремието… Мисля, че сме в период на преосмисляне на всякакъв вид критерии и създаване на нови разбирания. Не зная докъде ще стигне този процес, но ми е интересно да го проследявам.
За болката като път към съвършенството… Факт е, че не идваме на този свят, за да сме щастливи, а за да станем най-добрата версия на самите себе си. В този смисъл уроците, които получаваме, понякога са доста болезнени, но наистина тази Via dolorosa (Път на страданието), е единственият начин да се усъвършенстваме.
За красивите неща… Красотата е висшият смисъл на нашето битие.
За човещината… Надявам се човещината да не се превърне в приоритет на изкуствения интелект. Това е шега.
