Стефан Стоянов описва комично в първата си книга изминаването на Пътя към Сантяго де Компостела
„До Сантяго де Компостела на четири крака“ е първата книга на сценариста от „Шоуто на Николаос Цитиридис“ Стефан Стоянов. Написана с толкова много хумор, тази книга (от издателство Black Flamingo) може да разсмее и най-трудните читатели.
Стефан се опитвал да се развива професионално във всевъзможни сфери и в повечето си останал недоразвит, както се шегува със себе си. Справя се отлично с първата си работа, за която е нает, а именно почистването на вход „В“ на един четирнайсететажен блок в жк „Младост” в София. Поддържа хигиената, но изненадващо решава да зареже кофата и парцала и да се развива в театралното изкуство. Над десет години е сценичен работник в Сатиричния, като успоредно с това разлепва афиши, учи актьорско майсторство в класа на проф. Илия Добрев и сипва ракия в Клуба на актьора в Сатирата. Повечето от нея е минала през хранопровода на самия Стоянов, което обяснява бързия фалит на заведението.
Работи като пекар в холандската пекарна за около година. За радост на клиентите, които не обичат изгорял или по-точно кремиран хляб, той напуска фурната и със своята съпруга тръгва по Пътя към Сантяго.
Какво ви отведе в Испания по Пътя към Сантяго де Компостела, дълъг 800 километра?
Летата ни с Дани започнаха да си приличат прекалено много. Всяка година по едно и също време се озовавахме в едно и също градче, една и съща стая с гледка към едно и също море. Обядвахме в една и съща кръчма. Знам менюто наизуст, а заучаването на текст не ми е сила. Всичко беше почти толкова устойчиво, колкото беше и репертоарът на човека, продаващ царевица на плажа.
След няколко години на това място реших да изкараме една лятна ваканция пеша по Пътя към Сантяго. Тръгнахме абсолютно неподготвени. Не постъпихме като другите пилигрими, които предварително изчитат всичко за Пътя. Подготовката ни се свеждаше до купуване на някои билети, опаковане на багаж и отваряне на сетивата ни за нещо ново. В раниците си имахме само гащи и чорапи и никакви очаквания.
Кое беше най-трудното в това пътуване?
Най-трудната част беше когато, след повече от месец пеша, трябваше да се качим на рейса от Муксия обратно към Сантяго, оттам за Мадрид и после – София. Друг тежък период не съм имал. Иначе подозирам, че може би съм създавал трудни и досадни моменти на Дани, когато съм бил гладен например. Не вярвам да е искала да се върне и да е проклинала деня, в който е тръгнала, но със сигурност по времето на мрънкането ми за храна е искала аз да не бях тръгвал и да се е проклинала, че не е сама. Но малко испанска багета, хамон и дори испански йогурт вършат чудеса с мен.
Има много филми за този поклонически път, както и книги. В голяма част от тях наистина се показва духовното просветление на вървящия, но случва ли се такова нещо, или изминалият толкова километри пеша си въобразява, придавайки повече значимост на усилията си?
С мен такива магични моменти не се случиха. Мога да кажа, че когато вървиш дълго пеша, се уморяваш. А когато се умори, човек спира да говори, да се оглежда. Забива поглед в земята, диша тежко и мълчи. И точно в това мълчание започва да чува мислите си. По този път човек е уморен дълго и има много време за мислене по теми, които иначе чакат реда си след злободневните: „Какво да ядем за вечеря?“, „С тези хора не ми се излиза!“, „Бла-блю-бле-бла! Блу-бла-бли-бле-блю!“ и „Метрото е много претъпкано!“ Умората ме караше да си спомням напълно забравени случки, да ми хрумват гениални идеи, после да ги осъзнавам и накрая да ги отхвърлям като тъпи. Ако това е духовно просветление, значи го броим за постигнато.
Кога се породи идеята да опишете приключението си в книга? Идеята за описването на Камино де Сантяго дойде, преди да тръгнем. Предполагах, че мога да го направя по смешен начин. Започнах още втората вечер в албергето на Ронсесвайес. В началото всяка вечер описвах по една част от пътя. С времето се случваше все по-рядко да пиша и така се оказа, че извървяването може да отнеме 40 дни, но описването на Камино де Сантяго отнема цели две години. Не съм си и помислял, че това четиво може да има някаква художествена стойност. За наличието на такава заговори редакторката Оля Стоянова, която първа се сблъска челно с целия текст и всичките му кусури.
Типът на самотния пътуващ мъж е добре познат в литературата. С вас обаче е била вашата половинка, каква беше нейната роля във преживяването?
Без Дани нямаше да стигна много далеч. Аз съм човек с два, но прекалено леви крака. Ако има движеща сила в нашето семейство, то това е тя. Аз съм онзи, който се прави на забавен със своите коментари. Тя знаеше какво трябва да се купи. Какъв багаж да се приготви, какви обувки да носим. Без нейните правилни решения щях да съм на пътя с найлонова торбичка от хипермаркет, по официален панталон от абитуриентския бал, сандали върху чорап и вместо в правилната посока, щях да тръгна в другата. Без Дани Каминото ни нямаше да е трудно. Щеше да е невъзможно.
Ще сгреша ли, ако кажа, че в описаните с толкова хумор случки има нещо, което ми напомня на патилата на Бай Ганьо из Европа?
Не знам дали грешите, но този въпрос е един от най-големите комплименти, които съм получавал. Много ми се иска това четиво да не се окаже еднодневка. Най ме е страх да не разочаровам хората, които ще разтворят кориците. Между другото разтворената корица представлява карта на целия път към Сантяго, дело на Дани.
Да се върнем на комплимента. Бихте ли повторили този въпрос? Много ми хареса. Иначе не получавам за първи път подобни комплименти. Имам и други и ги пазя най-внимателно, за да ги ползвам, когато ми потрябват.
Не е ли страшно, че повече от сто години след създаването на този колоритен герой някои черти на българина си остават непроменени?
По Пътя към Сантяго срещнах много народ. От всички краища на света. Говорещи на всевъзможни езици. И мога категорично да кажа едно: чертите, за които говорите, не са български патент. Всички националности държат някакви права над тях. Хората са си хора, те са доволно несъвършени независимо от паспорта, който носят, и са безумно различни. Не бих си вадил извод за цяла нация по постъпките на един индивид. Да не забравяме, че Бай Ганьо е описан от Алеко Константинов, а той също е българин. Бих предпочел да генерализираме за нас като народ по таланта на писателя, вместо по делата на героя му. Иначе искрено се надявам да не съм създал лошо впечатление с моите особености. И намирам спора – дали салата „снежанка“ или „дзадзики“ са най-добрите, за пълнеж на неловка пауза и нищо повече.
Ние, българите, трудно се надсмиваме над себе си. Какво толкова ни обременява и „окастря“ чувството ни за хумор?
Това вече е въпрос на комплекс, който трябва просто да надживеем. Вярвам, че ще дойде ден, когато шегата не ще е лошо нещо. Хубавата шега не боли. Тя просто може да те направи по-симпатичен. Ще си мия ръцете редовно и ще спазвам правилата за социална дистанция, ще пресичам на зелено, няма да ям продукти с изтекъл срок на годност и няма да се върна към цигарите, за да имам по-голям шанс да доживея този ден.
На какво ви научи това приключение до Сантяго? И бихте ли го изминали пак?
Нямам търпение да тръгна по пътя отново. Вече не мога да си представя, че мога да изкарам две седмици лежанка на плажа. Научих, че да се събуждаш всеки ден на ново място, с нов релеф пред погледа и нов град за разходка, е точно като за мен. Иначе поклонническите маршрути към Сантяго са много и има бая за вървене. Това лято обаче, ако популярният вирус позволи, ще извървим един туристически маршрут в Шотландия – West Highland Way. Надявам се и от това да излезе интересен и забавен пътепис.
Американският писател Джон Ъпдайк пише през 60-те за хората от Източния блок, че в други неща може да сме второкласни, но в страданието си сме върховни. Защо така според вас ни прави кеф да сме мъченици?
Ами какво да направим, като сме имали повече време от всички да усвояваме изкуството на страданието? Наистина сме съвършени в изтъкването на трудния до невъзможност начин на живот. Имаме най-гадните съседи. Те от своя страна също имат най-гадните съседи. Носим най-неудобните обувки, имаме най-дългото робство, ядем най-второкачествената храна… Мога да продължа така, но ако се занимавам само с това, ще пропусна готините работи, които са на всеки ъгъл.
ООН се опитва да измери щастието в различните страни чрез разни скали, т.е. намеква ни, че то е обективна величина. Други умни хора обаче твърдят, че е субективно.
Щастието може да се измери по различни начини. В метри – ако те прави щастлив най-дългата яхта. И в литри – ако си щастлив при вида на два литра бира. Някои го мерят и на височина, когато може да ги ощастливи най-високият връх на планетата. За мен щастието се измерва с числото 3 – двете ми дъщери и Дани. Или 4 – двете ми дъщери, Дани и един доволен читател. Или 5 – двете ми дъщери, Дани, читателя и една студена бира. Мога да продължа до 200, не е никак трудно да бъда направен щастлив.
След едномесечната изолация направихте ли си някаква равносметка? Помъдря ли поне малко човечеството от изпитанието коронавирус?
Ами аз като част от това човечество не бих отказал едно помъдряване. Със сигурност ще се променим малко или много. Въпросът е да се променим в положителна посока и ако може, нека да е много. Все пак точно сега имаме време да мислим над кусурите си и дано да измислим нещо добро.
Кажете на читателите, които са жадни за забавни истории, ще могат ли да прочетат нещо друго от вас?
„До Сантяго де Компостела…“ е първата ми книга, но се оказа, че съм на път да довърша втора. Съвсем малко ме дели от последната й страница, но е много рано да се говори за нея. Знам само, че трябва да е книга, която възрастни ще искат да четат на глас с голямо удоволствие в компанията на децата си. В моите драматизации винаги съм се старал пиесата да е еднакво интересна и за родителите, и за децата им. Не искам половината салон да е там по принуда и да брои минутите до бирата след театъра.
