Десет години след като е плакала по най-красивите площади в Милано, писателката има всичко, за което е мечтала тогава – много и различна любов, семейство, велики моменти, и иска още от същото
Поглеждал ли ви е някога някой, влюбен във вас? Изобщо, били ли сте влюбени? Питам ви, защото трябва да знам кой стои срещу мен. Искам тази вечер да сме откровени. Цялата тъга на света е заради липса на откровеност.
Откъс от „Боже мой“
Може би познавате Теа Денолюбова като писателка с двете ѝ книги „Сложи ме на пауза“ и „Боян“. Или пък като предишния главен редактор на сайта АртАкция. Или като майка, сестра на актьора Стефан Денолюбов, активистка, мечтателка, която се бори за по-добро бъдеще. Теа и животът ѝ много напомнят на филм от любимия ѝ режисьор Паоло Сорентино – има леко магически реализъм (толкова модерен напоследък), перипетии, но и доволни финали.
Преди коледните празници на 2023-та да са ни повлекли във водовъртежа си, Теа ми казва как трябва да роди второто си дете (вече има и син, и дъщеря) и после ще направим една бърза среща. Тя е такава – бърза лежерно и не се тревожи, освен за бъдещето може би… Като родната ѝ Варна и морето, където често се засичаме.
Поводът за разговора ни е пиесата „Боже мой“. Структуриран като монолог в бар, текстът на Теа преминава през философски и екзистенциални метаморфози, за да завърши с катарзис. Между другото публиката също седи в бар – камерната сцена на Народния театър е превърната в нещо средно между нощен клуб и секси бърлога от 50-те и 60-те години.
На сцената на „Боже мой”
Теа, как се роди идеята за „Боже мой“? Преди две години прочетох романа „Жажда“ на Амели Нотомб. Беше любов, не спирах да мисля за него. Реших, че е перфектен текст за моноспектакъл. Споделих това с Христо Мутафчиев и се заех да правя адаптация, без изобщо да зная как. Христо ме срещна със Стоян Радев, който ми помогна да забравя за текста и да напиша свой собствен. Да пиша, обичайки. И така, десетки срещи и много хубави моменти на съвместна работа по-късно – Боже мой, имахме премиера и дори изпратихме годината с диско топка в специалния ни бар в Народния театър!
Кои са другите писатели (освен Амели Нотомб), които са те вдъхновявали и как? Безспорно Маркес, бих искала да потъна в думите му. Чета много и ненаситно поезия. Преди години дори подарих на майка ми татуировка със стихотворението Paris At Night на Превер. Сега трите клечки кибрит, запалени в мрака, са на ръката ѝ и няма тъмнина.
Какъв беше процесът на работа по създаването на текста и на спектакъла? По-дълъг, отколкото ми се искаше, поради ангажиментите и на трима ни, защото исках да имаме спектакъл веднага, на мига. Но след премиерата по стара моя традиция, когато ми се случи нещо хубаво и голямо, бях тъжна, че е свършило. Имахме дълги, велики приятелски разговори с много смях, със сълзи, откровения, музика, съобщения, мейли… сякаш събрахме години живот в няколко месеца.
А когато думите оживеят на сцена и вече не ти принадлежат, ставаш пленник на магията и не искаш да ти се случва нищо друго освен това.
Коя част от историята е твоя и коя е вдъхновена от „Жажда“? „Жажда“ остава първоначалното вдъхновение за текста и важен цитат в него. Но „Боже мой“ е завършек на един дълъг период от живота ми. Изповед, пропита с изумление и възхита към нас, хората, които, въпреки че има дни, в които не знаем как ще изкараме до вечерта, се справяме. История, която дописва отнетото на един „най-обикновен пияница“, представящ се за Исус, да изживее онова, което му се полага – любовта си.
Защо действието се развива в бар? Когато започнах да пиша, се чудех къде от всички места на света бих искала да срещна героя. И като човек, който обожава баровете и силно вярва, че там може да се случат чудеса, реших нашият общ приятел, както го наричахме помежду си със Стоян и Христо, да се намира в бар-изповедалня. Кой не се е изповядвал в бар в малките часове, когато всичко изглежда опасно не(възможно)? Сценографката Елица Георгиева успя да превърне Камерната сцена на Народния в бара на мечтите ми.
Кои са темите и ситуациите, които най-силно са те развълнували през последната година? В личен план, че имах премиера бременна в деветия месец с второто си дете. В глобален – имам лошото усещане, че светът се задъхва от болка. Надявам се 2024 г. да ни утеши, стъпвайки на пръсти. Има една поетична книга, към която се връщах, в нея намирах убежище – „Да се откажеш от Рая“ на Джак Гилбърт. Дано си върнем Рая и дано ни прости, че сме го избутали в ъгъла.
Казват, че живеем в интересни времена – какво си научила от тях, кое би променила и кое искаш да си остане същото? Движим се по ръба на проклятието на тези интересни времена. От една страна, медицината никога не е била по-напреднала, от друга – убиваме бебета пред очите на родителите им. Ако това е цената, която трябва да платим, за да изкажем горното твърдение, то нека живеем в скучни времена. Нека не ги помним с войни и зверства. Имаме прекалено много за лекуване, за да причиняваме още болка. Нека пазим децата. И остарелите деца, в които всички ще се превърнем, ако имаме тази привилегия.
Кои са нещата, които обичаш да правиш в свободното си време? Да гледам морето безцелно, да чета и да съм с моите хора. Да слушам една и съща музика. Да съм боса, да се смея и да викам в нечии уши, защото музиката е силна.
Каква беше преди 10 години, как се промени и каква си днес? Преди 10 години бях на 20, учех в Милано, плачех по най-красивите площади в града и мечтаех да се върна в България. Беше излязла втората ми книга „Боян“, а първата точно беше преведена на италиански. Нямах ни най-малка представа колко хубави неща ми предстоят – младостта е хищник и иска всичко и веднага. Днес, имайки почти всичко, за което плачех тогава – много и различна любов, семейство, велики моменти, едно не се е променило – нуждата да съм с любимите ми хора и… да искам още. Още едно питие, още една вечер, още един танц, още от същото, още мигове, още от себе си. Дано.
