Има малко персонажи в историята на попкултурата, които са претърпели толкова драматична трансформация, колкото вещицата. Някога тя е била предупреждение – жена, която живее извън правилата, познава билките, говори с невидимото, отказва да се подчини и следователно трябва да бъде наказана. Днес тя може да бъде героиня, антигероиня, сексуална икона, тийнейджърка, самотна майка, ученичка, любовница, рок звезда или просто жена, която отказва да се извинява за собствената си сила.
От древните литературни образи до „Магьосникът от Оз“, от Саманта Стивънс до сестрите Оуенс от „Приложна магия“, от „Вещи в занаята“ до „Чародейки“, от „Хари Потър“ до „Зловеща семейна история: Свърталище на вещици“ – вещицата постепенно престава да бъде чудовището в периферията на историята и започва да бъде нейният център. Именно затова днес тя е не просто фантастичен персонаж, а един от най-богатите архетипи на съвременната култура.
От заплаха към символ
Историята на вещицата започва много преди киното. В античната литература вече съществуват женски персонажи, свързани с магия, отрови, преобразяване и контакт с отвъдното. В римската литература например се появяват фигури като Ерихто, Канидия и Мероe – жени, които използват свръхестественото като средство за контрол и разрушение. По-късно европейската традиция постепенно превръща вещицата в морално предупреждение. Тя е жената, която знае твърде много. Жената, която не се нуждае от мъж, за да оцелява. Жената, която има собствено пространство, собствен език и собствена власт. В класическите представи тя често е или безсилна жертва, или опасна и могъща злодейка. Това разделение дълго време оставя малко пространство за женски персонаж, който едновременно да бъде силен, морално сложен и свободен. Но поп културата започва постепенно да променя правилата.
Киното: зелената вещица и раждането на иконата
Когато говорим за визуалния образ на вещицата, трудно можем да заобиколим „Мягьосникът от Оз“ и неговата нова алтернативна версия „Злосторница“.
Зелената кожа, островърхата шапка, черната рокля, метлата, зловещият смях – визуалният език на Злата вещица от Запада се превръща в своеобразен речник, който киното използва десетилетия наред. Именно филмовите и телевизионните продукции са сред основните причини днес да имаме толкова устойчив визуален стереотип за това „как изглежда“ една вещица. Но зад този карикатурен образ се крие нещо много по-интересно. Вещицата е създадена като фигура, която трябва да бъде разпозната веднага. Тя не просто има магически способности – тя изглежда като човек, който не принадлежи на нормалния свят. И точно затова киното може да започне да си играе с очакванията. През 1942 г. се появява филмът „Ожених се за вещи“ (I Married a Witch) с Вероника Лейк, който прави нещо различно – превръща вещицата в обект на романтична комедия. Вещицата вече не е само чудовище. Тя е кокетна, привлекателна, остроумна и сексуално самоуверена. Магията се превръща в инструмент за любов, съблазън и игра. Този модел ще бъде изключително влиятелен. Защото вещицата постепенно започва да се освобождава от грозотата като задължителен белег на злото.
През 60-те години настъпва една от най-големите революции в историята на образа
В американския сериал Bewitched Елизабет Монтгомъри играе Саманта Стивънс – красива, елегантна и привидно напълно нормална жена, която просто има магически способности. Саманта живее в предградията. Омъжена е. Има семейство. Пазарува, домакинства, кара се със съпруга си. И само с едно помръдване на носа си може да промени реалността. Поредицата едновременно нормализира магията и поставя въпроса дали една жена трябва да крие способностите си, за да бъде приета. Изследванията върху образа на вещицата в поп културата отбелязват именно тази трансформация – от злонамерената вещица към по-мека, „добра“ магьосница, интегрирана в семейния живот.
След Саманта идва нова трансформация. Вещицата започва да бъде не само страшна, но и желана. Филми като „Плетеният човек“ от 1973 година използват женската сексуалност и езическата символика, за да обърнат отношенията между властта, религията и желанието. А европейското кино – особено италианският хорър – развива още по-стилизирана версия на магическата жена. При режисьори като Дарио Ардженто вещицата вече е част от кошмарна, чувствена, визуално хипнотична вселена. Suspiria превръща вещиците в почти митологична сила, скрита зад привидно цивилизирания свят.
През 1987 г. „Вещиците от Истуик“ правят следващата крачка. Три жени – в изпълнение на Шер, Мишел Пфайфър и Сюзън Сарандън – откриват собствената си сила и сексуалност. Тук вещицата вече не е самотна старица в гората. Тя е жена, която разбира какво иска и по-важното – жена, която открива, че може да го получи.
Ако 80-те превръщат вещицата в сексуална икона, 90-те я превръщат в тийнейджърска фантазия за власт. Филмът „Вещи в занаята“ е ключовият момент. Четири момичета откриват магията и първоначално я използват, за да си отмъщават, да променят телата си, да спечелят внимание и да се защитят от света. Изследванията върху тийнейджърската вещица в американската култура разглеждат именно този персонаж като начин да бъдат преосмислени идентичността, женствеността, сексуалността и личната автономия.
