И ако „Вещи в занаята“ е тъмната версия на тийнейджърската магия, то „Приложна магия“ и неговото продължение, което тръгна по кината наскоро, е нейният романтичен, женствен и почти бохемски еквивалент. Сестрите Сали и Джилиан Оуенс – изиграни от Сандра Бълок и Никол Кидман – са вещици, но филмът всъщност не е толкова за заклинанията, колкото за сестринството, семейната памет и наследените травми.
Къщата, кухнята, билките, свещите, старите книги и ритуалите превръщат магията в начин на живот. Именно тази естетика днес има собствен културен живот – т.нар. witchy (вещерски) визуален език, в който готическите интериори, сушените растения, кадифето, старите книги и свещите се превръщат в определен лайфстайл модел. Филмът, първоначално приет сравнително хладно, постепенно се превръща в култов любимец и особено силно резонира с женската публика.
Телевизията: вещицата като приятелка, сестра и антигероиня
Телевизията може би има най-голям принос за „демократизирането“ на вещицата. След Саманта идват „Сабрина младата вещица“, „Бъфи – убийцата на вампири“ и „Чародейки“. В тези сериали магията вече не е просто самоцел, а част от съзряването и порастването. Изследванията върху образа на вещицата в киното и телевизията посочват именно „Сабрина младата вещица“, „Бъфи – убийцата на вампири“, „Чародейки“ и „Приложна магия“ като произведения, които свързват магията с женската автономност и стремежа към контрол над собствения живот.
Но ако има продукция, която превръща вещицата в абсолютна модна икона, това е „Зловеща семейна история: Свърталище на вещици“. Широки периферии, викториански силуети, дантела, червено червило. Вещиците на Райън Мърфи са едновременно опасни, красиви, сексуални и политически. Особено персонажът на Фиона Гуд – изигран от Джесика Ланг – превръща властната вещица в своеобразна haute couture версия на женската антигероиня.
Литературата: когато вещицата получава собствен глас
Киното може да направи вещицата визуална икона, но литературата е мястото, където тя получава най-много вътрешен живот. Един от ключовите примери отново е „Магьосникът от Оз“ на Л. Франк Баум, който поставя основите на редица популярни интерпретации на добрата и лошата вещица. В пиесата на Артър Милър „Лов на вещици“ вещицата вече е политически инструмент. Салемските процеси се превръщат в метафора за страха, масовата истерия и преследването на хора, които не се вписват в доминиращата система. Историческите процеси от 1692–1693 г. отдавна са се превърнали в културен мит, който американската литература, кино и телевизия непрекъснато преосмислят. Тук вещица вече не означава непременно човек, който практикува магия. Тя може да означава човек, обявен за опасен от обществото.
От друга страна Роалд Дал разбира нещо много важно: най-добрите детски истории често са малко страшни. В неговия роман „Вещиците“ злите магьосници са скрити сред обикновените хора, те могат да изглеждат като всяка друга жена. Дал връща един от най-древните страхове, че чудовището може да бъде напълно невидимо. В съвременната литература все по-често виждаме опит да бъде пренаписана историята от гледната точка на жената, която традиционно е била наричана вещица.
Такъв е случаят с Circe (Цирцея) на Маделин Милър. Цирцея от Омировата „Одисея“ – напоследък много актуална – дълго време е запомнена като опасната магьосница, която превръща мъжете в прасета. При Милър обаче тя получава биография, самота, желания, страхове и собствена история. И това е една от най-важните тенденции в модерната култура: вещицата престава да бъде обект на чуждия разказ и става автор на своя собствен. Разбира се, примерите в литературата за вещицата и нейният образ за безброй – от „Макбет“ на Шекспир, където трите вещици са в основата на злодеянията случили се в сюжета на пиесата до „Най-тайното общество на нестандартните вещици“ от Сангу Манду – съвременно фентъзи за самотна млада вещица, която получава неочаквано предложение да обучи три особени деца в тайно имение, където открива истинско семейство и любов, вещицата постоянно търпи нови и нови интерпретации.
Музиката: когато вещицата става модел на поведение
Ако литературата дава на вещицата глас, музиката й дава звучене. Тук границата между реална вещица и witchy естетика става много по-размита. От психеделичния рок и окултния хеви метъл до съвременния поп, образът на вещицата се превръща в символ на мистерия, сексуалност, бунт и женска независимост. Групи и изпълнители използват окултни символи – луни, таро, пентаграми, черни воали, ритуални жестове – не непременно като религиозни знаци, а като визуален език на алтернативността.
В британския хеви метъл например фолклорният хорър и окултната митология продължават да бъдат важна част от естетиката на съвременни групи като Green Lung и Druidess, които черпят вдъхновение от британския фолклор и традициите на по-ранни окултни рок групи. Няма как да говорим за модерната музикална версия на вещицата, без да споменем Стиви Никс. Дългите поли, воалите, ботушите, кристалите, черното и движенията като от ритуал. Никс никога не се нуждае от буквалното твърдение, което да казва „аз съм вещица“. Нейният образ просто позволява на публиката да проектира върху нея този архетип. Песента „Rhiannon“ допълнително затвърждава мистичната й аура.
От „зла жена“ до феминистка икона
Най-интересната трансформация на вещицата всъщност не е визуална, а политическа. В продължение на векове думата „вещица“ може да функционира като обвинение към жена, която нарушава нормите. Съвременната култура постепенно започва да обръща значението на думата. Изследванията върху американските представи за вещицата показват, че този образ постоянно се оформя от политическите и социалните конфликти на своето време – включително от споровете за пола, властта и социалните норми. Затова вещицата толкова лесно се превръща във феминистки символ. Тя е жената, която не се вписва. Тя е самотницата, вдовицата, интелектуалката, сексуалната жена, лечителката, момичето, което отказва да бъде „добро“. И именно защото всички те могат да бъдат наречени „вещици“, персонажът се оказва толкова гъвкав.
Днес вещицата вече не живее само на екрана. Тя е в TikTok, Instagram, в интериора, модата, козметиката, в астрологията, в мрачните романтични романи. Модерната witchy култура превръща вещицата от персонаж в начин на самоизразяване. Vogue Adria например отбелязва как съвременният образ на вещицата функционира като символ на независимост, знание, общност и съпротива срещу социалните ограничения.
Защо продължаваме да обичаме вещиците?
Може би защото вещицата е един от малкото персонажи, които позволяват на културата да говори за женската сила без ограниченията на реалността. Вещицата може да бъде зла, добра, смешна, секси, трагична, героична, нелепа или ужасяваща. Тя може да бъде Глинда и Злата вещица. Саманта и Фиона. Сабрина и Белатрикс. Сестрите Оуенс и сестрите Сандерсън. Хърмаяни и Цирцея. Това разнообразие е причината образът да не изчезва. Напротив – той става все по-богат.
Освен това в XXI век вече не е необходимо вещицата да носи островърха шапка.
И може би точно там се крие най-голямата трансформация на архетипа. Вещицата вече не е непременно образ на злото. Тя е образ на властта извън правилата – на знанието, интуицията, женската солидарност, сексуалността, индивидуалността и правото да бъдеш различен. От прокълната жена до попкултурна икона, вещицата е оцеляла, защото всяка епоха има нужда от персонаж, който да й напомня, че най-страшното нещо в една жена невинаги е нейната магия, а може би нещо отвъд.
