Навремето, ако някой прегреши, бил наказван със самотност. А днес ние се самонаказваме с нея, казва авторката на „Здрав род, здрав човек”
Новата книга на Аида Марковска „Здрав род, здрав човек“ е следствие на дългогодишната ù работа като родов терапевт и е сбор от статии, които е писала по различни теми, свързани с рода. Авторката поставя на фокус и всички неща, свързани с рода и родовата динамика, които са се променили през годините и трябва да бъдат премислени. Книгата проследява връзката род–семейство–човек. Кой е правилният ред всъщност: род–семейство–човек или човек–семейство–род? Дали съдбата предопределя, или човек взема самостоятелни решения и подрежда живота си по свой избор и виждане?
„В днешно време е трудно човек да е в мир със своята принадлежност. Учим се от малки, така и възпитаваме следващите поколения, че ценността е единствено в нас самите и всеки е много важен сам по себе си. Ние, съвременните поколения, както никога досега страдаме от самотност. Дори да сме приобщени в колектив, да имаме големи родове, всеки живее в своя дом само със своите вещи и рядко споделя пространство и емоции с околния свят. Икономически всеки от нас може да бъде напълно независим. Тази независимост е достижение едва на последните две поколения. През вековете преди това човек не е можел да оцелее сам. Днес всеки при добро желание може да има професия и да получава възнаграждение, с което минимумът в живота му ще бъде осигурен: храна, топлина, покрив, защита… Кой друг ти е нужен, за да те има? Можем ли без любов, без ласка, без опора, без помощ и съдействие във времена на болести и война? Едва ли…“, гласи представянето на Марковска за „Здрав род, здрав човек“.
За начало да обясним на нашите читатели какво е родова терапия. Ако направим анализ на думите, терапия означава лечение, а родова – на рода. Така че родовата терапия е насочена към лечението на рода – към подобряване на атмосферата в рода, усещането за принадлежност към него, подобряване на връзките между членовете му.
На какво не можем да повлияем в рода? На структурата му, тя е ясно определена. Правилото е – първи по време, първи по право. Този, който се е родил по-напред, носи по-голяма отговорност, а този след него е задължен да почита тази отговорност на предните поколения и не бива да се опитва да я поема върху себе си. Така казано, вероятно звучи странно, но често се случва в една родова система някой от по-младите ù членове да се опитва да поеме тежестта на по-възрастните и с това да наруши баланса ù. Структурата е следната: най-старите поемат грижата за по-младите, докато те не са достатъчно зрели, за да имат финансова, физическа и емоционална независимост. След това те в известна степен се оттеглят, оставяйки на по-младите грижата за следващите поколения, а в замяна получават тяхната благодарност и уважение за постигнатото с всичките му успехи и сътресения, с уважение към грешките, които са допуснали, раните, които са получили.
Новата книга на Аида Марковска помага да се свържем с рода си, да заздравим семейните отношения и отново да открием радостта на споделеността
Рядко или по-скоро често се случва в либерално възпитаното общество тези роли да са разменени? Исторически това не е прецедент. В човешката история има още няколко подобни момента, в които младостта е арогантна и вярва, че с нея започва всичко. Събаря стария свят, а с това събаря и себе си. Ако трябва да посочим един такъв период – разпадането на Античното общество и попадането в ранното и после тъмното Средновековие. Тогава постиженията на човека в областта на културата, философията, хуманността са отменени от новите порядки. Ако на някого му е любопитно, може да разрови и по-назад в историята на човечеството, когато се откриват археологически доказателства, изписани върху плочки, на които старото поколение се оплаква, че младите ще затрият света… Това усещане го има от толкова поколения, но сега особено силно в българското общество, в което има изключителен дефицит на разбирането за по-възрастните, на зачитането им, подценяване на постигнатото от тях.
Важно е да уточним, че говорим за „изтриването“ на постиженията на поколенията от хора, родени през 40-те, 50-те. Да. По време на тези промени аз и връстниците ми бяхме около 20-те си години и нямаше как да имаме особено големи заслуги. Нашето поколение реши, че всичко старо вече не става, че постиженията на нашите родители трябва да се изхвърлят, а това е и причината вече 35 години да сме в този хаос. Едно грешно внушение ни отне здравите основи, върху които нашето общество е оцеляло стотици години. Този нов ред, който искахме да създадем, дава по-добри условия за много хора. Но не бива да забравяме, че изгубихме много други неща – усещане за дълг, чест, творчество, за връзка с другите хора.
Това не е ли глобална тенденция, която се проявява и във високата тревожност на обществото ни? Тревожността е наследствена. Тя е характерна за предците ни – нашите прародители са имали много поводи за тревога дали ще оцелеят физически, дали ще намерят с какво да отглеждат и изхранват децата си, какво ще се случи с реколтата, ще имат ли достатъчно дърва за огрев, дали няма да бъдат нападнати. Предците ни са били подложени на голям стрес в опазване и продължаване на живота си и в тази тревожност е разковничето, върху което се е изградила системата на общността им. Една здраво скрепена система – родова, семейна, е представлявала първата, а често и единствената помощ при криза. А днес гледаме на този модел доста арогантно – усетихме се икономически по-добре, децата ни – защитени и сити, и повярвахме, че всичко зависи само от нас си. Разкъсахме тези връзки, създадени, за да ни помагат в живота.
Това ли е причината толкова хора да се чувстват самотни в наши дни? Днес трудно разбираме какво голямо значение е имала партньорската връзка за предците ни. Трудно разбираме, че любовта е съществувала по един красив и романтичен начин, който днес виждаме само по филмите и в чиклит литературата. Когато в целия враждебен и несигурен свят имаш един човек, с когото се будиш, с когото замръкваш, който е единственото същество, което се грижи за теб, а ти за него, и заедно отглеждате децата и реколтата за прехрана, това е давало сили на семейството. Народът ни е бил толкова мъдър, че дори е имало стандарт – момичетата в една връзка да са по-големи от момчетата с 4-5 години. Защо? Знаело се е, че мъжете живеят средно по 5-7 години по-малко от жените, и с това се е целяло да се намали периодът на вдовство при жените. Защото липсата на партньор е била силно болезнена. Когато погледнем как се развива социумът и нашият род в него, виждаме колко адаптивен е той. А това носи дълголетие на нацията и нашата е сред примерите за такова.
Днес много ни се иска да сме дълголетни, но без да остаряваме. Защо така намразихме старостта? Вярвам, че този модел се внесе от чужбина – от модата, от френската култура може би. Младостта е великолепна със своето гладко и плътно лице, стегнато тяло – кой може да отрече, че те са прекрасни в своята свежест? Но в амбицията да запазим своите такива, да бъдем жизнени и темпераментни като млад човек, загубихме нещо много ценно в нашата родова система, пренебрегнахме го дотолкова, че го оставихме да изглежда грозно – старостта. Днешната старост няма нищо общо със старостта на предците ни. Тя често е оставена без ум, в деменция или в зависимост. Затова е и толкова страшна за приемане. За съвременния човек звучи смешно, но само допреди 100 години старостта е настъпвала след 35 години, когато един мъж или жена са събрали в себе си опитността, улягали са след бурите на младостта. Тази старост се е кичила с венеца на мъдростта, до нея са се допитвали младите – тези на 14 до 24 години, които тепърва са влизали в брак и са поемали отговорност за семейство. Да остарееш, в миналото е било награда. Чак тези, които са достигали и отвъд тази възраст, в своите 60 години и нататък, са откривали аспекти на старостта като забавяне, заболявания, загуба на памет, зависимост от грижите на другите. Тогава и старите хора са сапикясвали – сядали са до огнището, вече не са давали акъл на младите, но към тях все още са се отнасяли с уважение. По това време се е случвало с тях едно преображение – осъзнавали са, че са свършили най-важното в живота, осъзнавали са своята немощ и малко по малко са угасвали. С достойнство – тихо, обградени от най-близките си и с уважението, което заслужават за това, което са направили за години на труд. Оттук идва и противоречието в приемането на думата старост днес и преди. За съвременния човек тя е страшна, а не носеща даровете на зрялата мъдрост. За наше успокоение според Световната здравна организация старост вече настъпва след 75-годишна възраст, като зрелостта е между 45 и 60 години. И едно наблюдение от мен – все повече млади хора се обръщат към корените си. Това не става бързо и лесно, но е тенденция.
Аида често гостува на фестивали и води лекции, с които помага на хората да подобряват връзките помежду си
В тази връзка към кои хора е насочена родовата терапия? На този въпрос преди 10 години сигурно щях да отговоря – към всеки, който има усещане за житейски несполуки от всяка сфера. Но сега с опита, със знанията си мисля, че най-подходяща родовата терапия е за тези, които имат и чувстват необходимост да проучат, да се свържат с рода си. Защото родовата терапия е работа и изисква усърдие. Тя е пламъче, което трябва да носиш в себе си, и само ако го чувстваш, потърси родов терапевт, с когото да го накараш да се разгори още по-ярко. Тогава се постигат и резултатите, които вдъхновяват.
При мен често идват хора нещастни, достигнали до задънена улица. По време на срещите ни се изяснява, че някакъв аспект от родовото им минало има отношение към тяхната безизходица. Тогава, ако не са готови да приемат връзката на родовите събития с настоящия си живот, започва тяхното отрицание и терапевтът влиза в режим на убеждаване. От това няма никаква полза.
Може ли да се помогне на такива случаи? Понякога има начини за това, като се изберат заобиколни пътища. Имам подобен пример – моя довереница, която години наред проучва рода си, вложила толкова старание да открие предците си, личната им история, но така и не е успяла да стигне до разплитане на въпроса защо нейната почти 40-годишна дъщеря не може да се омъжи. Тази жена е вложила усърдие да открие всяка информация за предците си, но не е разбрала, че чрез нея ще тръгне лечението на рода. Липсваше ù истинското пламъче, за да проведе цялата тази работа от механично ниво на информираност на ниво осъзнатост на връзките. Помолих я да доведе някое от децата си и се оказа, че това пламъче все пак го има – било е у сина ù. Сега с него работим за лечението на рода.
Когато се сблъскваме с толкова дълбоки теми, често ни се иска те да завършват с щастлив край и всички да са доволни. Възможно ли е това чрез родова терапия и кое е най-големият успех за терапевта? Не зная кое е най-големият успех, но зная, че чрез родовата терапия животът става по-хубав. Признак за това е, че роднините се разбират, говорят си, виждат се от време на време, празнуват, раждат им се деца, изпращат възрастните си по спокоен, достоен начин, оставили наследство, което няма да се разделя със спорове и сръдни. Ще работят, ще обичат това, с което се занимават, ще се радват на доходи, ще се чувстват свободни да правят това, което правят. Болести и смърт винаги ще има, но в един здрав род няма прекалено силни емоции от това, което се случва, няма крайности, а приемане на естествения ход на живота.
Честността е важна в терапията, ако искаме да имаме прогрес. Защо обаче предпочитаме самозаблудата и лъжата? Поставям акцент върху честността и в увода на „Здрав род, здрав човек“, защото за мен е важно да достигна до тези, които са готови на честност и осъзнатост. Ако не си готов да приемеш, че настоящето ти с всички хубави и трудни моменти е резултат от миналото на предците, няма да има смисъл да се занимаваш с родова терапия. За мен червена лампа е, ако отричаш рода си.
Ако твърдиш убедено, че всичко си постигнал сам, че всичко се дължи само на твоите способности, трудолюбие и интелект – това показва, че ти отричаш предците.
Също знак е, ако не се интересуваш от родителите си, от възрастните в рода си, защото не са ти важни в своята старомодност, а ти е важно новото. Ако не те интересува бъдещето и как то ще се отрази на другите, например на децата ти. Или ако изобщо не искаш деца и не те интересува какво ще стане и остане след теб. Всичко това са знаци, че избираш да живееш в заблуди, избираш тоталната слепота заради страх от това, което ще видиш в рода.
Какво е това толкова страшното нещо, от което бягаме? Важно е да кажа, че нищо не е толкова ужасно и непосилно за приемане. Дори убийствата, престъпленията не бива да ни плашат. Да, има насилие в миналото, но такова има и в ежедневието ни, по новините. И както не се плашим от тях, така няма причина да гледаме на тази семейна хроника със страх и отричане.
А срамът? Беше фактор при нашите родители, но сега вече никой не се срамува. Само да погледнем колко много изобличаване има на публични личности, а и колко много лъжи се тиражират в социалните мрежи. Още една болка на съвремието ни е загубата на истинността. Моралът естествено се промени, а самозалъгването идва на фона на една фейк реалност. Казвам фейк, защото тази чуждица ми носи отсянка на гнусна лъжовност.
Кои са най-честите „грешки“, които допускаме в рода си? Когато не спазваме правилото за реда, когато се опитваме да сме родители на своите родители, когато поемаме отговорностите за техния живот, тяхната старост, ние абдикираме от отговорността към собствения си живот. А всичко е толкова просто – да им се доверим, че знаят как да се погрижат за себе си, след като толкова години са го правили. Самите ние пък трябва, вместо да купуваме имоти и коли на порасналите си деца, да инвестираме в своята старост, за да не се наложи някой ден те да гледат нас. Всичко това може да се обобщи в една дума – доверие.
Как разбираме, че едно семейство живее според правилата? Ще дам пример от времето на предците ни, когато се е казвало, че едно семейство е успешно, ако жената е щастлива, а децата са здрави и жизнени. Тогава мъжът в това семейство си е свършил работата. Бих добавила, че за да е възможно, всеки в семейството трябва да бъде уважаван за това, с което допринася. Ако бащата е почитан заради труда си извън дома, а майката – за труда си и в него, а и навън, тогава имаме равенство в уважението.
Кога се губи това уважение? Когато загубим себеуважението си, губим и уважението на другите. Неудовлетвореността, че някъде не сме постигнали достатъчно – че не сме добри майки, съпруги, служители или каквото се сетите, се превръща в паразит, който трови отношенията ни. Много ме е страх от вълната на самотност. Живеем в много комуникативно общество с постоянни разговори, но в същото време във все по-голяма изолираност и неразбиране. Сякаш всеки от нас е сам на своя Робинзонов остров. Самотата е епидемия, нова епидемия, неприсъща нито на семейството, нито на рода. Навремето, ако някой много прегреши, бил наказван със самотност. А ние днес се самонаказваме с нея. Затова и моята работа е насочена в тази посока: свързването на хората отново с предците и с потомците.
