Ако ги нямаше социалните мрежи

За последните два месеца социалните мрежи се превърнаха в нашето огледало за света. Нещо повече, те се превърнаха в единствения ни свят, в който можем да продадем на зрителите си каквато версия на себе си пожелаем…

Ще започна с един цитат на Фредрик Бакман от последната му книга „Тревожни хора“, който ми беше пратен в най-подходящия за мен момент…

“... ако хората действително бяха толкова щастливи, колкото изглеждат по интернет, то в интернет нямаше да има толкова много проклето съдържание, защото човек, който има страхоте нден, не прекарва половината от него в това да се снима. Всеки може да подхранва мита за себе си, ако разполага с достатъчно тор. Така че, ако тревата изглежда по-зелена от другата страна на оградата, това вероятно се дължи на факта, че в градината на съседа е пълно с лайна. Но това няма значение, защото вече сме се научили да настояваме всеки ден да бъде специален. Всеки ден.

Подобно на изключително добре синтезираната мисъл на Бакман вярвам, че има нещо тревожно и фалшиво в интернет. Намирисва ми. Така, както ми мирише рибата – на кофти храна, която не искам да слагам в устата си при никакви обстоятелства. Това усещане се засили особено много в почти двата месеца на социална изолация, когато времето, прекарано онлайн и осведомяване за всичко случващо се по света – влючително прииждането на делфините и русалките във Венеция – беше обратно пропорционално на онова навън. Какво ти навън! То нямаше навън!

Принципно социалните мрежи имат вредния навик да ни водят към стръмния път на демонстративно щастие и представяне на реалности, които са далеч от истината, но отдавна са се превърнали в неизменна част от нашия живот. Създавани са теории, правени са изследвания, има дори цели течения, които се опитват да обяснят този феномен. Но ако се върнем години назад, много преди интернет и социалните мрежи, ще открием, че нуждата да показваме себе си в най-добра светлина винаги е съществувала. Като домакинята, която продава щастлив семеен живот пред своите пет приятелки. Като детето, което е оправило стаята си, но е набутало миризливите си чорапи на топка в гардероба, като продавача на пазара, сложил най-хубавите и червени домати отпред, но винаги ти слага в торбичката от задните.

Ние живеем в свят, в който доброволно се оставяме да бъдем лъгани, и това е намерило своята ескалация и най-добра репрезентация именно онлайн. Социалните мрежи са апотеозът на измисления живот. Те са фалшивите новини, като онези със слончетата и делфините, които човек продава сам за себе си на околните. Но никой не го осъжда за разлика от реалните фалшиви новини.

По време на изолацията мой приятел беше написал: „Театърът отиде на кино, киното – на майната си… Добре, че е интернет, та да има цирк!“

Центруфугата на Фейсбук и Инстаграм промени начина, по който общуваме, гледаме на света и пазаруваме. Тоест повлия на социалния и на материалния ни живот из основи. От време на време се прокрадва по някой човечец, който казва, че той отдавна не се интересува толкова от Фейсбук, но всички знаем, че лъже. Ние всички се интересуваме, и макар да не искаме да си го признаем, тайно надничаме из профилите на хората, които ни вълнуват. Може би с надеждата, че и на тях им се случват същите скучни неща, каквито и на нас.

В социалните мрежи глупостта и измислените истории просперират. Те биват подхранвани завидно с лайкове и коментари под формата на картинки със забавен характер, за да могат техните автори да се чувстват по-харесвани. Подобно на Фредрик Бакман и разни психолози отдавна са стигнали до извода, че колкото повече нещо присъства онлайн, толкова по-често може да заключим, че то отсъства в реалния живот. Но във времена на социална изолация, когато социалните мрежи са единственият ни прозорец към света, имаме ли избор да не им вярваме? Почти 70% от потока на информация, който получаваме за приятели, роднини, далечни познати и непознати, за обстановката в страната и не само, идва именно от Фейсбук и донякъде от Инстаграм, там май продължават да са щастливи. Благите новини за Роналдо и неговите хотели, станали изведнъж болници, за делфините в каналите, за рибите, плуващи на свобода и прочие, бяха съобщени и разпространени по-бързо и от коровируса именно там. И същевременно черната статистика пак беше там.

Онова, което социалните мрежи дават на обикновения човек за разлика от абсолютно едностранните новини по телевизията, е участие. Право на отговор. Коментари и вариации на конспирации, мнения – поискани и непоискани, изказвания, съвети, илачи от лели, баби, стринки, селфита с чашки за винце с цел показване как бързо се справяме с ужасното време, тагове от домовете, снимане на чорапи, манджи и ракия за разтривки – цялата тази палитра на човешката флора и фауна беше там, абсолютно достъпна за всеки, който има желание и най-вече нерви да й се наслади.

Признавам, аз нямах. Отказах социалните мрежи на втората седмица и живеех в блаженство и забрава дълго време. Понякога отварях прозореца, за да проверя дали нещо не се е променило. И щом видех снимка на поредната чашка с капучино или някоя засукана паста, излизах обратно на спокойствие в собствения си хол. Дори меметата с генерал Мутафчийски спряха да ми бъдат забавни. Разнопосочните коментари ме плашеха и след тях всяко придраскване на гърлото ме ужасяваше повече от глобата в парка, а вероятността да съм хванала настинка или обикновен грип ми се струваше като научна фантастика. Защото в социалните мрежи не съществува нищо обикновено. Камо ли грип. Но най-много ме плашеха коментарите на всички капацитети, които се изреждаха да се изказват – я под някоя статия, я с мрачна статистика. Пльоскаха се едни нещастни таблици, неговорещи нищо поне не и на мен, извадени от контекста, в който изначално са направени, а онзи, който ги пуска, го правеше със сериозността и гордостта на вирусолог, току-що открил лек за коварния вирус. Изкривена, уродлива, страшна реалност.

От другата страна беше фалшивата реалност на хора, търсещи внимание, и предимно нещастни жени, неполучаващи такова. На хора, правещи се на много по-умни и ангажирани, отколкото са били през целия си живот. И социалните мрежи имат способността да те подлъжат. Да те измамят нагло. Ти спираш да помниш реалността, която познаваш, и започваш да вярваш, че някой, който доскоро си смятал за куха лейка, изведнъж се е превърнал в капацитет с ясна и стройна мисъл. Вероятността за това е малка, но всички ние рано или късно,  затворени вкъщи с мръсни коси и по най-раздърпаните си пижами, започваме да вярваме, че е така. Социалните мрежи ни научиха, че дори най-глупавият човек може да се продаде като умник и дори най-голямата измама може да е красива истина.

Някои хора смятат, че след тази криза животът коренно ще се промени. Други вярват, че самите ние ще се променим. Ще ми се да вярвам във второто. Но едва ли. Животът до момента ме е научил, че нещата може привидно да изглеждат различни, но са си същите. Като моментите, които изпускаш. Само след месец или два, само да дойде лятото и да тръгнем по морета и паланки, защото вярвам, че ще се случи, независимо че разни гледачки във Фейсбук предричат края на света тези дни. Дойде ли това време, всичко ще се върне постарому.

Както беше написал Ник Пизолато: „Момент, в който нещата са могли да се развият някак, преди да се развият иначе.“

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
(Не)любовната история на (не)Нормални хора
Помните ли ученическата си любов? Може би е била бурна, по детски...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *