Стефан Щерев: У жената не предпочитам логика, а елегантна тайнственост

Някъде през 80-те години на XIX век писателят Марсел Пруст попълнил въпросник на английски, даден му от неговата приятелка Антоанет – дъщеря на тогавашния френски президент. Години по-късно този лексикон ще получи неговото име и ще продължава да разкрива любопитни подробности за всеки, който отговори на неговите 31 въпроса. Днес събеседник на DIVA  е Стефан А. Щерев, артист, продуцент, тв водещ, културен активист.

Главната черта на характера ми? Една ли бе да я опиша, но главната е пунктирана. Вероятно празните пространства в междулинието (да не се бърка с междучасието) са за нестихващата самомнителност и самоиронията, които се разпознават лесно и с невъоръжено око. Качеството, което желая да видя у един мъж? Ако позволите да перефразирам доскоро задължителния надпис на банкнотите  „Самочувствието е обезпечено със съдържание и всички активи на интелекта”. Качеството, което предпочитам у една жена? Често поетите говорят така, както съм искал да го кажа, а не съм могъл: „Коя си? Коя си? Не ме ли позна? Коя си…Жена… В какво си облечена? В бяло безветрие? Какво носиш? Цвете… Но тук логика няма, не може така… тук логика няма. Тук има тъга.” У жената не предпочитам логика, а елегантна тайнственост, красиви ключици, тънки глезени и много време за четене. Качеството, което най-много ценя у приятелите си? Постоянството и верността. Останалото е между приятели. Главният ми недостатък? Нетърпимост и нетолерантност към глупците. Любимо занимание? Взиране в хоризонта. Без цел и посока. Мечтата ми за щастие? Понеже щастието е като сладоледа и се топи бързо, вече не го търся всекидневно. Отдавна схванах, че щастието не е неоткрит елемент от Менделеевата таблица. Намира се в изобилие в природата, в естествено състояние и може да се добива неограничено по всяко време. Това ми стана известно отдавна. С радост ще споделя всекиму къде и как да го добива без лицензионна такса. Какво би било най-голямото ми нещастие? Да спомогна светът да стане сиво и скучно място на индивиди, които живеят само за да плащат данъци. Какво бих искал да бъда? Изписан на камък пунктир, който да разказва истории, даващи вдъхновение. В коя страна бих желал да живея? Тази държавна уредена система ми се струва овехтяваща. Бих желал да живея в територия, където правителство да идва от Правя за всички важното, а не от Право да бъда безобразен за всички. Предпочитан от мен цвят? Цветът е жалостният стих на нощта. Предпочитам нюансите, казвал съм го и преди, че някога на такъв въпрос отговарях: ясночервено, черно, бяло. Сега виждам повече от цвета:

  • Теракота, огряна от италианско слънце в 17:27 на 13.09.
  • Сняг в сянката на иглолистно дърво.
  • Шафран, престоял три минути в паея.
  • Окото, секунда преди да заплаче на любима песен.

Любимо цвете? Китайската роза напоследък. Цъфти сутринта, а вечерта цветът окапва. Има нещо метафорично и напомнящо Memento mori, бутилка вино, любимо блюдо. Предпочитана птица? Само митичните. От земните изпитвам лек уплах. Любими автори в проза? Тук според трите ми десетилетия на четящ човек можем да отделим периоди на различни интереси. Напоследък чета все повече документална литература, писма, проучвания. Става ми все по-любопитна реалността, която става измислица. Любими поети? Онези с вкус към думите, “неуважение” към препинателните знаци в стихотворна форма, с мащаб на лаконичността. Често в интернет чета или в някоя книжарница, когато съм в чужда страна, питам къде е щандът с поезията и чета, доколкото мога в оригинал: италиански, руски, сръбски, немски (не го говоря, но обожавам да разчитам дългите безкрайни думи). Последният стих, който промени плановете ми за няколко дни напред, беше на Вуица Решин Туцич:

1976. godine,

u pekari

na novosadskom Trgu slobode,

pojedem burek sa sirom.

Od devojke za kasom

zatražio sam vode.

Odvrnula je česmu

i natočila mi

punu čašu.

Žedno sam ispio

i zamolio salvet.

Ona mi se upilji u oči,

nabra obrve

i odbrusi:

– I šta bi još hteo?

Da ti obrišem usta

i odvedem te kući?

Опитайте се да го прочетете бавно, латиницата в сръбския има особености, но не е важно сега. Ще усетите, сигурен съм, това, за което говорех. И ще разберете всичко. Което е най-силното оръжие на поезията. Герои от романи? Воланд, Бегемот и Берлиоз. И прокураторът на Иудея “с провлачена походка на артилерист” – Пилат Понтийски. Любими героини от романи? Нямам. Предпочитани композитори? Някак съвременните композитори са саунд дизайнери, звук скейпъри, атмосферни влиятели. Тази област е все по-интересна. Иначе предпочитам Стравински и Бьорк, Робърт Смит и Джой дивижън, Воев и Гюров… чувствам, че пропускам, слушам всеядно всичко, интернет е океан, а Аpple music e Титаник в него. Любими художници? Този свят е твърде тесен и стените в дома ми недостатъчни за всички, които спират усещането за тук и сега. Гледам и виждам, виждам и гледам. Изброяването на имената ще бъде като списък. Не ми се иска да строявам артистите в такъв ред. Абстрактните художници и техните платна са тези, които обичам да гледам повече от обичайното. Моите герои в реалния живот? Цитирам Гео Милев

“…Но днес ний

не вярваме вече в герои

– ни чужди, ни свои.

 Троя бе опожарена и срината.

Приам и Хекуба загинаха…”
Моите герои станаха нечии супергерои и вярата ми в тях вече е нереална. Моите героини от историята? Мълча. Любими имена? Мълча. Какво мразя повече от всичко останало? Мразя единствено когато знам, че съм прав, а не бива да го показвам, за да “не нараня нечии чувства”. Исторически характер, когото презирам най-силно? Генералисимус и баща на народите, вожд и учител, маршал с двусрично име, са само първите от дълъг списък. Имената им са без значение. Военно действие, от което най-силно се възхищавам? Походът от едната граница към фронта на войната през 1885-а, веднага след Съединението. Военните действия иначе не са никак вдъхновяващи. Особено след като знаеш статистиката на убитите и ранените след това. Реформата, която ценя най-много? Със сигурност писмената реформа от 1945-а  не е сред тях. Струва ми се, че реформата на съзнанието ми се е искало да се е състояла отдавна. Природната дарба, която бих искал да притежавам? Да умея да рисувам. Как бих искал да умра? Без жал за изминатия път и без страх за предстоящата вечност. Сегашното състояние на духа ми? Оформен, добре запазен, с всички характеристики на извисяване и принизяване, съответни на времето и пространството. Грешки, които най-лесно бих простил? Неумишлените. Девиз? На девиз нямам право все още, който да извезам със злато и пурпур, но все пак си изработих формула, която приемам за движеща и работеща: „Прави каквото трябва и ще стане както трябва.”

Spread the love
Публикувано от
Още от divamagazine.bg

Изкуството на черната магия

текст: Цветина Рангелова Тъмнина, култове и завладяващи истории от бита и скритият...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ