Днес Брит Каня живее щастливо и разпръсква радост и светлина от своя скутер по улиците на Берлин. Тя е звезда в социалните мрежи със своя неповторим стил, харизмата и автентичността си. И отново е във вихъра на партито, обикновено с най-добрия си приятел Гюнтер Крабенхьофт. „Получавам покани за много събития, понякога дори до десет на ден. Повечето от тях са наистина добри, със страхотни диджеи и интересни хора. Но на моята възраст трябва да внимавам да не прекаля. Всъщност отнася се и за младите хора – ако получаваш прекалено много и живееш прекалено интензивно, има риск да изгубиш себе си. Бърнаут на душата. Грижа се винаги да имам достатъчно време насаме със себе си, за да поддържам своята креативност.“
Гюнтер Крабенхьофт: „Да си хипстър, е клише, а аз не съм“
Гюнтер Крабенхьофт е вероятно най-добре танцуващият 77-годишен мъж в Берлин и един от най-известните и симпатични инфлуенсъри в социалните мрежи. За разлика от Брит той не е кореняк берлинчанин и не е закърмен с културата и динамиката на големия град. Израснал в селце край Хановер, Гюнтер се мести в Берлин в края на 60-те заедно със съпругата и дъщеря си.
„Берлин непрекъснато се променя. Този град никога не е завършен. Когато пристигнах тук през 1968 г., все още беше разделен със стена, достъпен само по въздух или през ГДР. За мен, пришълеца от провинцията, животът в Берлин изглеждаше много вълнуващ“, спомня си той.
„Изглеждаше“ е точната дума. Наистина, градът е пълен с ресторанти, барове и клубове, но Гюнтер е страничен наблюдател. Струва му се, че не подхожда на съпруг и баща да се шляе по заведенията, затова живее тихо и кротко и работи като готвач. За себе си казва, че не е бунтар по природа и постъпва така, както очакват от него родителите, семейството, обществото.
Едва в 40-те си години Гюнтер се осмелява да разкрие истинската си гей сексуалност. С тази свобода идва и друга и скоро той става постоянен посетител на клубовете, които дотогава е гледал само отдалече. Сто на сто с Брит Каня са се засичали по рейв партитата от 90-те, макар още да не са се познавали. Това са диви години, оставили диви спомени, които Гюнтер предпочита да запази за себе си.
„Мисля, че най-хубавото на Берлин са хората – споделя той. – Те го правят това, което е. Разбира се, в Берлин има много хубави места, но сам по себе си не е красив град. Той е вълнуващ, специален най-вече заради хората, които живеят тук и създават тази обща енергия. Понякога този град е като грубоват приятел, който може да те подлуди, но същевременно ти дава толкова много обич и привързаност. Берлин е най-добрият.“
Другата слабост на Дядо Хипстър, както го кръщават медиите, е модата. Той обаче никога не се е занимавал професионално с това и дори сега, когато е известен, не желае да бъде модел. Да се облича шик, е нещо, което прави за собствено удоволствие. Що се отнася до прозвището, приема го със смесени чувства. „Може би трябва да се чувствам поласкан, но, честно казано, намирам го за малко глупаво. Не знам на кого му е хрумнало да ме нарече Дядо Хипстър. В моите представи хипстърът е клише, мъж с кокче, велосипед и торба от органичен памук. Аз не съм това.“
Когато не се вихри из берлинските клубове, Гюнтер посвещава времето си на благородна кауза – помага на болни от СПИН в последните им дни. Дали ежедневният досег със смъртта го кара да обича толкова много живота? Може би. През 2020 г. той издава книга, озаглавена Just Be Yourself – You’re Never Too Old to Be Young („Просто бъди себе си – никога не си прекалено стар да бъдеш млад“).
През двете години на принудителна пандемична изолация това, което най-много липсва на Гюнтер, са танците – както сам споделя, неговият начин да се поддържа в отлично здраве и добра форма. Сега се радва, че отново може да изживява това споделено щастие. „Искам да танцувам лудо и екстатично сред стотици хора, които обичат рейв, техно и хаус музика като мен. Искам да съм част от тази тълпа, да усещам как музиката ме понася и ме изстрелва в друго пространство, а след много часове отново да се приземя, изпълнен с онова блажено чувство, което изпитвам след страхотна нощ в клуба – как се нося в безтегловност и си мисля: „Уау, какво изумително преживяване е това да мога да усещам музиката и тези екстатични моменти заедно с толкова много хора!“
