„Иран? Да не си полудяла? Какво ще правиш при тези терористи? Дори в знак на протест срещу задължителните забрадки не трябва да се ходи там!”
Сериозни аргументи, обаче любопитството натежа и в края на септември се оказах на летището в Исфахан в компанията на дузина пътешественици. Тръгвам дълбоко убедена, че трябва да нося монашески одежди с дълъг ръкав, закопчана догоре, задължително с шал на главата. Все пак вземам и тениски, за хотелската стая. После се оказва, че през цялото време ще нося само тях, защото температурата не пада под 33 градуса! Обикалям Иран почти без забрадка, като с цялото си нахалство я слагам само в краен случай – в джамия или ако ми е направена изрично забележка.
Текст: Светлана Баталова
Това, че част от групата ни е „разхиджабена“, далеч не означава, че в Иран законите са отслабили своята строгост. Докато пътуваме, научаваме, че в Техеран моралната полиция е блъскала в метален стълб главата на 16-годишно момиче, а после го откарали в затвора – поредната непокорница, вървяла без шал.
Отдалеч ни личи, че сме чужденци, колкото и да се мъчим да следваме задължителния дрескод. Вероятно заради това рядко ни мъмрят за смъкнатите забрадки. При това забележките идват от жени – омотани в черни хиджаби от глава до пети, те ни хвърлят сърдити погледи и ръкомахат да си покрием главите. Далеч повече са усмихнатите млади лица, които ни поздравяват съзаклятнически и подават ръка да се здрависаме като свободни хора.
На аерогарата граничните власти са далеч по-ангажирани да приберат по 80 евро за виза, отколкото да следят дали панталонът покрива глезена. Иранската виза е върху хвърчащ лист хартия, а в паспорта не се слагат печати нито на влизане, нито на излизане.
През следващите 18 дни сме без телефонна връзка с България – само един от нашите мобилни оператори поддържа някакви отношения с Иран. Причината е ясна – страната е изключена от междубанковия обмен. Веднага уточнявам, че ирански риали не ползвахме, с банкови карти си спестихме неудобството да носим торби с пари при актуалния курс, който ни направи милионери. Интернетът в хотелите е добър, но за да се ползват Фейсбук и вайбър, трябва предварително да се инсталират приложения.
Заради санкциите, наложени от години над страната, усещането е, че животът е замрял някъде в миналия век. Колите, препълващи улиците, са само иранско производство и до една са бели. Тук-там се мярка знакът на пежо – последните издихания от някогашно френско автомобилно производство в Иран.
Първата разлика между нас и персите са почивните дни. В Иран
уикендът е в четвъртък и петък
Работната седмица започва в събота и завършва в сряда. Първият ни ден в Исфахан е четвъртък. Семействата са излезли на пикник – не задължително извън града; одеялата и кошниците с храна се разгъват и под дърветата на централния площад.
Туристическите справочници акцентират, че в Исфахан са 7 от общо 26-те паметника в страната, включени в списъка на ЮНЕСКО. Градът е имперска столица при династията на Сефевидите от края на XVI до началото на XVIII век. Историята на това място обаче започва още от третото хилядолетие пр.Хр., а златният му век е при шах Абас I Велики (1587-1629), който го прави столица. Според древна персийска поговорка, ако видиш Исфахан, все едно си видял половината свят, а най-известният му жител и досега си остава легендарният философ, математик, астроном и поет Омар Хайям.
Сърцето на Исфахан е площад „Накш-е Джахан“, след революцията от 1979 г. наречен на аятолах Хомейни. Огромният централен площад с голямо езеро по средата е под закрилата на ЮНЕСКО и казват, че е втори в света по площ след пекинския „Тянанмън“. Туристите са привличани като магнит от ориенталския базар „Кесария“, който се споменава още от XI век, а днес е приютил симпатични ресторантчета и работилнички. Тук занаятчии продължават да рисуват
уникалните сини емайли – минакари
техника, измислена от персийците точно в Исфахан. Килимари канят клиентите на чаша чай, златари, гордо скръстили ръце, позират до бижутата си в стъклени витрини. С часове може да се наблюдават и майсторите на фините инкрустации върху дърво – известни като хатамкари, още един персийски принос към приложното изкуство.
Срещу базара величествено се извисява 7-етажният дворец „Али Капу“ – „Възвишената порта“, а на почетно място са разположени Имамската джамия и джамията на шейх Лотфолах. Имамската е най-голямата в Исфахан. Акустиката ѝ е невероятна, шепот в единия край се чува ясно чак в другия. Джамията на шейх Лотфолах е сред малкото в света без минаре. Тя е била предназначена за харема на шаха и затова входът е криволичещ коридор, изключващ възможността за любопитни погледи. Куполът е изрисуван като паунска опашка, върху която слънчевите лъчи падат под един или друг ъгъл през различните часове на деня и осветяват редове от Корана.
По времето на шах Абас II в Исфахан е вдигнат дворецът „Чехел Сутун“, в който са приемани даровете на чуждите посланици и гости. В превод името му означава „Дворецът с 40 колони“. В действителност колоните са 20, но огледалният им образ в езерото удвоява броя.
Стените на елегантния сарай, разположен сред красива персийска градина, са покрити с фрески, посветени на две исторически битки на персийците срещу узбеките и турците. Има и сцени от дворцовия живот с далеч по-свежи и ярки образи. Шахът е нарисуван в пълното си великолепие, седнал в компанията на своите гости, а пред тях вият снаги грациозни танцьорки. Уредничката отключва вратата към тайната стая на шаха, недостъпна за местните – стените са изрисувани с еротични сцени!
Наред с джамиите и дворците, 11-те моста, вдигнати през различни периоди, са другата световна гордост на Исфахан. През града тече Заяндеруд – Животворната река, но водата ѝ буквално е изпита от сушата, а най-вече от завод за стомана, вдигнат преди години. Най-старият мост в града е „Си-о-Се“ – Мостът с 33 арки, построен през 1599 г. Вечер под артистичното осветление под арките много хора свирят, пеят и танцуват.
