Светът на киното се сбогува с една от най-ярките, най-оригинални и обичани актриси на последните пет десетилетия. Даян Кийтън превърна своята неподражаема индивидуалност в изкуство и вдъхновение за поколения зрители. Новината за смъртта на 79-годишната актриса разтърси Холивуд и всички, които някога са се смели, плакали или просто се припознавали в нейните персонажи.
Светът я забелязва като Кей Адамс, съпругата на Майкъл Корлеоне в “Кръстникът” (1972) и “Кръстникът II” (1974). В мъжкия свят на мафията тя е гласът на морала, на човешкото, на светлината. Ролята ѝ, изпълнена с вътрешно напрежение и сдържана сила, я поставя редом до най-големите актьори на своето време.
Но истинският ѝ пробив идва с “Ани Хол” (1977) – филмът, който ѝ донася „Оскар“ за най-добра актриса. Кийтън изиграва образ, който е едновременно близък и необикновен – жена с енергия, самоирония и несъвършена чаровност. А нейният ексцентричен стил – широки панталони, жилетки и вратовръзки, се превърна в символ на интелектуална женственост и независимост.
Следващите десетилетия затвърждават Даян Кийтън като актриса с изключителни качества. В „Манхатън“ (1979) тя отново играе с Уди Алън, този път в по-зряла и меланхолична роля. През 80-те се появи в „Червените“ (1981) на Уорън Бийти – политическа драма, която ѝ носи нова номинация за „Оскар“.
Фотография / ABC Photo Archives/Disney General Entertainment Content via Getty Images
През 90-те и 2000-те години Кийтън е преоткрита от ново поколение зрители. В „Бащата на булката“ (1991) и продължението от 1995 г. нейният образ е на топлата, съвременна майка – стилна, силна и човечна.
А през 2003 г. филмът „Невъзможно твой“ с Джак Никълсън ѝ носи поредна номинация за „Оскар“ и един от най-красивите примери за това, че любовта, уязвимостта и хуморът нямат възраст. Тя участва в комедии като „Клуб „Първа съпруга“ (1996), „Книга за възрастни“ (2018) и неговото продължение, запазвайки същата жива енергия и интелектуален чар, които винаги са я отличавали.
Фотография / London Entertainment/GC Images
Даян Кийтън е и режисьор, и продуцент, и автор на книги. Нейните мемоари Then Again и Let’s Just Say It Wasn’t Pretty разкриват чувствителността и самоиронията, които стояха зад публичния ѝ образ. А снимките ѝ и страстта към архитектурата и дизайна показаха другата ѝ страна – тази на артистка, която търси красота в детайла и истина в простотата.
Guardian я нарече „вечен комедиен гений“, а BBC отбеляза, че тя „променя представата за това какво може да бъде жената в американското кино – не просто муза, а равноправен глас, съавтор на историята“.
