Скоро написа F*ck the Cancer в социалните мрежи. Можем ли да си говорим за рака? И ако да, как? Трябва да сме внимателни, когато говорим за такива неща. Не искам да влияя на никого с контекста на моята история. Защото дълбоко вярвам в личната съдба. Никога не давам съвети там, където не съм яла, живяла, плакала, спала, чистила и дишала. Всеки минава по този път благодарение на своята воля и избори. Всеки е неповторим в своята лична история. И именно там е голямата грешка на модерната медицина – гледа на всички нас като на протокол. А всеки ум, душа, биохимия, бит, отношения, характер и мечти са различни. Здравето никога не е и няма да бъде привилегия или задължение само на тялото.
И все пак няма как да не попитам: ракът ли те вдъхнови за последната ти книга? Категорично не. Може би донякъде ме пришпори със сроковете и реших, че е време да завърша този ръкопис, който премятам из чекмеджетата вече три години. Моите книги се пишат дълго, защото искам да събират научени уроци, да не бъдат само емоционални писъци.
Мнозина намират красота в раждането, но ми се иска да те питам има ли я в умирането? Умирането е красиво със завършеността си. Какво е една хубава книга без своята велика последна страница, която те разплаква и без която нищо от това преди нея нямаше да има смисъл. Един човек се ражда, боли, смее се, обича, целува, прегръща, гради, уморява се, живее, пада, създава, оставя след себе си, мечтае, диша, не диша. Това само по себе си е поезия. Пътят ни. Много често съм мислила колко е ужасяващо, че се мъчиш така и накрая все пак изчезваш. После си представих алтернативата – да живеем вечно. И ме побиха тръпки. Как така вечно? И се успокоих, че всичко е измислено съвършено.
Ще използвам един твой стих: „Колкото повече казваш, толкова повече има за казване, кой ще стои да те слуша?“ Ти на кого говориш напоследък и кой ти се иска да те слуша? Малко са били и още по-малко стават хората, с които наистина мога да говоря. Живея си съвсем не драматично с усещането, че съм единак или особняк, не знам. Все нещо ми пречи да се впиша в социалната среда пълноценно. Не че съм интроверт или темерут, напротив, крайно общителна съм. Просто се давя на плиткото и в тълпа. Не мога да дишам в small talks и често, когато хората говорят за нечии крака, на мен ми се говори за въжето. Съвсем по Левчев.
С писателката Вергиния Захариева преди време си говорихме, че е най-трудно да се правят филми за писатели – все пак процесът се случва скришно в главата. Или на друго място. Как е при теб? Всичко е до фините антени. Душите се надушват с жаден нос, казваше Миряна Башева. Трудно е да стигнеш до всяко човешко същество, не само до поета. Всеки е малка вселена, в която или имаш място на масата, или не си поканен. Сложното е да разбереш кога и къде си поканен… После може да влезеш във всяка глава, ако отвориш съзнанието си. Ние сме неповторими, но не сме толкова различни. Огледала навсякъде.
Имаш публикувани 5 книги за 10 години. Случвало ли ти се е да се насилваш да пишеш, да се дисциплинираш в творчеството или това ти е чуждо? Случвало се е, разбира се. Понякога изпадаме в занаятчийски пориви и мислим, че щом владеем езика, владеем и поредния си „велик“ текст. Но прекрасно разпознавам кога съм се справила и кога съм се самозабравила. Специфичното за поезията е, че тя идва именно когато езикът капитулира. Когато вече нямаме думи, пишем поезия.
Наскоро прочетох в твое интервю, че ако има ад за поетите, то би бил да слушаш собствената си поезия на повторение. Колко често ти се случва да четеш сама себе си и какво изпитваш? Само когато редактирам текст или когато излезе нова моя книга, я прочитам веднъж всяка година. Но аз го правя, за да видя докъде съм стигнала, и избягвам да се рецитирам на глас. И все пак съм чела свои неща и пред публика, и в разни платформи, а цитатът ми горе беше по-скоро ирония.
И все пак показва, че не се самозабравяш в любовта към собственото си творчество. Как се бориш с вътрешния си критик, който посява съмнения в това, което правиш? С помощта на външните критици. Ако аз нямах сприхав вътрешен критик, щях да издавам по две книги годишно, да съм във всеки подкаст, конкурс, тв и радиопредаване и да обяснявам на хората колко голям поет съм. Щото то пък много важно колко голям поет си! А какъв човек си? Колко хора си попилял в живота си? Колко ще те запомнят, ако никой не те беше чел? Хубаво е да си дадем сметка, че поезията на поета има тежест само ако е съдба. В историята на световната литература има много примери за това. В нашата – вземете само един Ботев или един Борис Христов. Поезията деградира в мощта си именно когато не е съдба, а поза.
Имаш ли творби, които си заровила дълбоко и не си готова още да споделиш? Аз съм слабо продуктивна. Наистина пиша само когато вече няма какво друго да направя. Нямам скрити творби в себе си, имам по един бял лист всеки ден, когато се събудя, и това ми е достатъчно.
Какво научи за себе си, за писането и за живота за тези 10 години между „Жената и мъжете, които бях“ и „Винаги умира някой друг“? Себе си научих. Мъдростта беше поканена, не знам дали влезе, дали ще поостане. Травмите се стопиха в топлия поглед навътре. Мъжете, които не ме обичат, все по-трудно намират място в редовете ми. Поезията започна да се превръща в послание за смисъл, а не просто в красиви думи, които вият като чакали в тъмното и искат храна за егото си. Ей такива неща. Всяка моя книга е много различна, общото звено съм аз във всичките ми етапи на израстване. И всяка нова кожа ме доближава все повече до собствената ми плът.
Позволяваш ли си да мечтаеш и за какво? За спасение, за опровержение на прогнозите, за ръчно изработено чудо, за още храброст, за още време и за една голяма любов, която да претопи смъртта в злато.
