Какво ще кажете за дрога, която може за секунди да ви изстреля в околоземна орбита, да подхвърля сърцето ви в бесен ритъм, да ви накара да се чувствате по-живи от току-що изревало новородено – при това напълно легално? Не, не говоря за любовта. Тази е може би една идея по-опасна, но с по-малко неприятни последици
След като скочиш, единствената ти мисъл е – Господи, как ми се чука. Мокра съм. Няма ли някой да ме занесе – защото не можеш да ходиш – до храстите, да ме освободи от прангите на дрехите и да ми го вкара. Това обаче е десертът. Пътят дотам е стръмен. Може да се каже дори – отвесен.
Така започваше култовият текст за бънджи скоковете на култовата Ина Григорова в култовото списание „Егоист“. Когато го прочетох преди двайсетина години, единствената ми мисъл беше „Господи, как ми се скача с бънджи!“ Не заради чукането – е, поне не само заради него – а заради усещането да излезеш извън тялото, ума и сърцето си, извън всички онези етикети, които те определят какъв си.
Така и не скочих. Беше въпрос на пари, на организация… добре де, и на страх. Младостта ми беше доволно бурна, но въпреки всичко, дълбоко в мен една разумна, възпитана, стегната Дона ме спираше от грандиозни рискове и провали (и от грандиозни възходи, разбира се). Докато чаках обстоятелствата да се подредят благоприятно за мечтания ми бънджи скок, си набавях адреналин от други, не толкова вълнуващи източници – пътуване на стоп, прескачане през балкони, пиянски сбивания, секс с непознати – обичайните глупости на двайсетгодишните.
Неусетно в чакане навлязох в трийсетте и
източниците ми на адреналин
се промениха драстично. Инфарктното първо падане на бебето от леглото. Първите му 39 градуса. Първият писък от другия край на детската площадка. Постепенното ми превръщане от сравнително отракано и сравнително лошо момиче в разтреперана ревлива майчица със заешко сърце, на която ѝ стига да погледне една най-обикновена, ежедневна ситуация и да я разиграе моментално в ума си като боливудски апокалипсис. И осъзнаването, че животът ми вече не принадлежи само на мен и не мога да правя с него каквото си поискам, включително и да го рискувам. Поне докато не си отгледам детето.
Петнайсетина години по-късно детето ми е във възраст, в която започва да прави своите собствени глупости. Не мога да го спра и знам, че не трябва. Най-доброто, което мога да направя, е да не усеща страха ми и да не разбира, че го дебна на прозореца кога ще се прибере. Всеки трябва да си счупи главата сам в този живот, а аз мога само да се моля да не е буквално. Междувременно не съм престанала с адреналина – в малки дози, но редовно. Гръмнал бойлер в 3 през нощта. Позвънявания от банки. Чакане на резултати от изследвания. Паник атаки. Осъзнаването, че животът ми все още не принадлежи само на мен, защото имам родители, за които трябва да се погрижа. Скоковете с бънджи? Вече ми става лошо само като ги гледам на видео. По дяволите, наистина искам да знам докъде е стигнала с адреналина Ина Григорова сега, в средата или края на четирийсетте си.
