Свят на усмихнати животни и цъфтящи растения, умножен по две – Елена и Стефания Иванови
Едно обаждане от Станка Желева ме изненадва с лаконичността си: „Ела и ги виж тези две художнички. Уникални са!“ Да, всички художници сами по себе си са уникални, казвам си, и въобще не съм подготвена за феномена Tornado Twins, както подписват творбите си близначките Елена и Стефания Иванови.
За да се уверя, че са наистина феноменални, пиша в търсачката „творци близнаци“. И попадам на двама британски музиканти, както и на две индийски художнички, и на братя от Бутан… Става ми много интересно това, че рисуващите близнаци изпитват необикновен пиетет към детайлните изображения, както впрочем и нашите две момичета, но в никакъв случай не рисуват едновременно като тях. Значи в това е уникалността на Елена и Стефания, които само дето не седят на един стол. Научавам също, че под зодиакалния знак Близнаци са родени много хора на изкуството. Моите героини обаче са Везни.
И рисуват заедно в абсолютно буквалния смисъл, бутайки се пред статива, на който най-често платното е с размери 1х120. Едната с дясната, другата с лявата ръка, сърце до сърце започват да създават това, което едновременно се е родило в красивите им глави; става въпрос за идеята и сюжета. Най-често „героите“ им са екзотични създания, а мизансценът – пищна растителност от джунглата, а понякога и от плодородни или цветни градини. Животни, дори и определяни като грозни, да речем крокодили, хипопотами, хиени, са толкова привлекателни на изображенията, че ти се иска да ги превърнеш в част от живота си, декорирайки дома си с тях. „Вълнуват ни хора, животни, растения, голите пейзажи и натюрмортите не ни привличат. Между субектите в нашите картини трябва да тече енергия, да има комуникация. Всичките ни образи излизат добродушковци, дори на животните, за които не се предполага да са добри. Живота го изобразяваме в позитивна светлина. Картината трябва да я носи и да предизвиква усмивка. Не искаме тя да провокира негативна емоция и ниска вибрация, а да е портал към по-добър свят. Искаме тя да влезе в сърцето и човек да я носи там дори когато не е пред очите му.“ Така накратко изразяват житейската и творческата си концепция двете абсолютно еднакви млади и привлекателни дами, като едната започва изречението, а другата го довършва.
За изключително високата декоративна стойност на платната си Елена и Стефания се досетили почти веднага, след като започнали да ги създават. И това ги подтикнало да развият продуктов мърчандайз, започвайки с принт на папагали върху гърба на яке от деним. Последвали сатенени и шифонени шалове (познайте дали не си купих един с хамелеони след дълго колебание дали да не избера папагали!), абажури за лампи, декоративни възглавници, подноси за сервиране, стенни часовници… Не мога да ги изброя всичките. Повече ми се иска да разкажа за техните създателки, които по никакъв начин не мога да различавам освен по елемент от облеклото им. Повтарям си да запомня, че Елена е с по-светло на цвят кожено яке, а Стефания – с по-тъмно. А, и с червен лак на ноктите за разлика от сестра си, която е избрала цвят бордо.
Съвсем вярно е, че едната започва изречението, другата го довършва. Както и това, че когато рисуват заедно, в някакъв момент си разменят местата и всяка „поправя“ или по-скоро довършва започнатото от другата. Характерно за стила им е изпипването на детайлите до съвършенство, до пълно съответствие на действителността, до фотографска точност на изображението, направено с акрилни бои; случайно или не, както написах по-горе, така рисуват и други еднояйчни близнаци. Не зная дали нашите две не са поставили своеобразен рекорд, успявайки да вкарат в едно платно на тема Еньовден с размери 1х1.20 м всичките 771/2 билки от еньовския букет и всичките български шевици от различните етнографски райони. Платното е собственост на французин, който по-късно им поръчал двоен портрет на себе си и своя приятел, изобразени като тигър и прасе, защото такива били зодиите им по китайския календар.
Елена и Стефания казват, че интересът им към фауната и още повече към флората е още от най-ранно детство. Когато в началното училище се опитали да ги разделят да седят на различни чинове, това било огромна травма. Кръстени на двете си баби, преживели още веднъж драма в опит да бъде нарушено пълното им единство – за Стефановден съответната баба подарила на внучката с нейното име червено плетено пуловерче. Елена така се разстроила, че за нея няма, та Стефания никога повече не погледнала подаръка си, камо ли да го носи. А роднините ги поздравяват и на Св. Константин и Елена, и на Св. Стефан заедно.
Родителите им ги водели да си избират дрехите и играчките и не били изненадани, когато момичетата посягали към едно и също. Понякога в различни цветове. Признават, че харесват едни и същи мъже като типаж, но досега поне не са се влюбвали в един, когото да не могат да разделят. Интересно е и с парфюмите – всяка харесва такъв, какъвто би подхождал не на нея, а на близначката. И веднъж, като си ги разменили, се почувствали твърде странно – „мириша на нея, ама и на мен по някакъв начин“.
Извоювайки си правото никога да не бъдат разделяни („Приемаме живота само ако сме заедно“), Елена и Стефания постъпили в строителния техникум „Христо Ботев“, въпреки че били насърчавани от родителите си да рисуват от съвсем крехка възраст. Освен че били добри и по математика, физика, химия, искали да придобият и някакви практически умения в парковото строителство, каквато специалност си избрали. А съвсем под сурдинка споменават, че техникумът бил на пешеходно разстояние от дома им за разлика от музикалното, художественото или приложното училище, та нямало толкова много да закъсняват сутрин за час. Като споменах музикалното, нека да вметна, че близначките танцуват и правят хореография на латино танци и салса. А заради изключително бързото им въртене ги сравнявали с торнадо и така се появил артистичният им псевдоним, с който започнали да подписват творбите си. Но това по-късно.
Когато се дипломирали като паркостроители, Елена и Стефания атакували ВИАС. Година и половина им трябвали, за да се спогледат и да установят, че идеята за смяна на заведението е узряла едновременно в красивите им глави. Стефания го формулира като „Елена даде глас на мислите ми“. Като споделили с майка си, че не се виждат да работят на бюро и смяната на попрището изисква да постъпят в Художествената академия, тя се озадачила – та те били толкова неподготвени да кандидатстват там! Направили го и били приети от раз в специалност „Дизайн на детска среда“. На приемния изпит с рисуване започнали поотделно, после отишли до тоалетната и когато се върнали, никой не разбрал, че са сменили местата си.
Любопитно, но не и странно е, че след като завършили НХА, спрели да рисуват. Издържали се с продажба на алкохол на летището. Пътували, сънували, боледували. Още от деца имали едни и същи повтарящи се сънища. Случвало се, като се събудят сутрин, едната да каже „Сънувах оня сън, ти го знаеш“, а другата да кимне съучастнически. Веднъж Стефания я свил коремът и то така, че веднага я оперирали. Оказало се напразно, нямала възпален апендицит. През това време Елена без никакви видими симптоми стигнала почти до перитонит, та и нея така, по спешност, я срязали.
Колкото до рисуването, то се възродило инцидентно. На техен приятел му се родило бебе и те решили да не подаряват играчки и парцалки, които след време ще бъдат захвърлени, а да му нарисуват картина. От тази картина се върнал апетитът им и се завихрило торнадото на съвместното творчество. Първата вещ от бита, върху която пренесли своя картина, бил реставриран стар фотьойл; от облегалката му гледат пак добродушни животни. Последвали стенни часовници, абажури, подноси… Без да ги познава, един мъж, живял в Бразилия, им поверил да изрисуват огромна преградна стъклена стена в дома му – 8х2.40 м. Елена и Стефания имали опит с рисуването върху стъкло, но далеч не в такива размери. Направили проект върху чаршафи – поръчителят имал два папагала и харесал разгърнатата върху тях Амазонска джунгла. И когато трябвало да „приеме обекта“, споделил, че е станало по-добре, отколкото си го представял. Част от стъклописа принтирали върху пердета. „Винаги сме си представяли как наша картина ще седи в интериор като мебел, перде, аксесоар. Затова правим и принтове“, започва Елена, довършва Стефания.
И докато привършваме разговора с разказа им за тяхното отишло си от света йорки, което за малко не уморили от прегръдки и целувки, затова сега мислят за някакво по-голямо, че да има повече куче и за двете, ми звъни Станка Желева. Съвсем навреме, за да ми подскаже, че има нещо, за което не съм попитала близначките – за шампионатите по пушене на пури, които печелят. Изведнъж осъзнавам, че галерия ПортА, където е разположена изложбата им, мирише на дим от пури. А Елена и Стефания обясняват, че докато рисуват, пушат пури. И това им харесало още първия път, когато в Доминикана, посещавайки цех за производство на пури, им предложили да опитат. „Единствени непушачки в групата бяхме. Но си взех, виждайки, че сестра ми се облизва“ – вече не зная коя от двете ми разказва как са започнали. Сега членуват в Клуб на джентълмена и са единствените жени, които не само пушат пури, но и печелят състезанията – едната за най-бързо пушене, другата – за най-дълга пепел. Ето че научих още нещо, освен че мнозина се отказват от участие, разбирайки, че близначките са там.
