Амазонската джунгла не принадлежи на най-силните, а на най-умелите и устойчивите, пише неуморимият скитник, който живя в степите на Монголия и прекоси азиатските пустини на колело, преди да преброди дъждовната гора
Да прекосиш амазонската джунгла сам-самичък, разчитайки само на собствените си физически и духовни сили, граничи с невъзможното. Но Филип го направи, като това за малко не коства живота му – при първата му експедиция през 2015-а по поречието на най-голямата река в света, плавайки с примитивно кану, оцеля при опит да бъде застрелян като дивеч. Филип обаче не се отказа да сбъдне мечтата си – организира втора експедиция в Амазония и успя да прекоси Южна Америка от Пасифика до Атлантика, придвижвайки се по вода и по суша с кану и надуваема лодка, пеша с раница на гръб и с велосипед. Без оръжие, ако не броим мачетето. Прехранвайки се с диви плодове и с каквото попадне в мрежите или в капаните му.
И днес в ръцете ми е книгата „Прегръдката на Амазония“, от която разбирам, че за да осъществи мечтата си, този мъж се е подложил на нечовешки изпитания, сред които гладът и хроничното недоспиване са най-баналните. Постоянните проливни дъждове, тропическите бури, пълчищата насекоми, сред които огнени мравки и стършели, отровните растения и животни като змиите, електрическите змиорки, пумите и ягуарите, смъртоносните болести като денга, не на последно място местните племена, враждебно настроени към всеки пришълец в земите им, са държали Филип нащрек в продължение на близо шест месеца в битката за оцеляване и преодоляване на себе си, в желанието за изследване на собствените си граници и възможности, за връщане и сливане с първичната Природа.
Да, така изписва думата Филип в книгата си – с главна буква. Защото за него природата не е просто материя, а висше същество, което той има за цел не да покори, а да изучи. За Филип сливането с нея, с Природата, е единственият начин да опознае себе си и да живее в хармония и мир.
„Да бъда сам в неизвестното, да изпитвам страх и същевременно вяра в дивата среда. Това е животът, който има стойност в моите очи.
Страх, любопитство, радост, възхищение, болка, гняв и сълзи. Това ми помага да видя себе си отстрани, да узная докъде съм стигнал и накъде вървя… Но най-вече ме кара да обичам по-силно връзката си със земята. Тук, в нейните дебри, съм най-близо до моите монголски предци. И до най-важния човек в моя живот. Майка ми Ганханд.“
Монголските корени и Ганханд
Филип е потомък на министър-председател на Република Монголия и първата жена хирург там, чиято артистична и непокорна дъщеря избрала да остане в България. По любов. От първия брак на Ганханд с българин Филип има, по-точно имаше по-голям полубрат, който вече не е между живите. Както и Ганханд, която в последните си дни казала на Филип кой е неговият баща.
Той пораснал, без да го познава. Никак не му било лесно и щастливо детството. При първа възможност след промените през 1989 г. майка му се опитала да емигрира в Западна Европа, но през Пекин, където завършила Художествена академия. В лагер за бежанци в Китай тя и малкият прекарали година и половина. В крайна сметка молбата на Ганханд за емиграция била отхвърлена и я върнали обратно в България. Това я сломило – тук тя вече нямала нито жилище, нито работа, нито перспектива. Филип, който от 12-годишен работел, за да помага на майка си, зарязал училището и станал мъжа вкъщи. Забъркал се с групировките, опитал наркотиците, потопил се в престъпния свят. Но плащал наема, пазарувал, издържал семейството. Ганханд обаче се ужасила, когато веднъж се прибрал пребит, веднъж пиян… Купила му билет до Улан Батор, като му заявила, че иска поне той да остане жив. Въпреки съпротивата си Филип все пак заминал при роднините в Монголия.
Осем месеца в Улан Батор стоял затворен в стаята си. Докато му станало неудобно и изпълзял от убежището си, за да усети, че за първи път през живота си има истинско семейство. Почувствал се дължен и тук да помага – заел се с чистенето, пазаруването, готвенето. Общувал на руски, понаучил и монголски. Отивайки в провинцията през лятото с братовчедката си, толкова му харесало да живее в юрта, че отказал да се върне в столицата. Наел се да помага на едно семейство в отглеждането на много добитък. Филип се запалил и по лова, научил се да язди. Свързал се с местните хаймани, наричащи себе си атамани, и тръгнал с тях да трепе вълци. Вкочанясвал от чакане на пусия с часове, без да помръдне. Научил се да контролира емоциите си, за да излезе победител от тази игра на нерви. Успял. Атаманите го приели като един от тях. Страшно му допадало да живее по този начин – месо в жарта, мляко, спане на открито, езда на воля. Съдбата обаче го завъртяла отново към цивилизацията. С лошата новина, че майка му е болна, живее в приют за бедни и има нужда от него.
