Бивш журналист, настоящ програмист и вече писател, Георги Караманев започва „Дигитални истории” в началото на 2021-ва като онлайн платформа, а днес вече държим в ръцете си сборник с 32 разказа, в които намираме отговорите на вълнуващи въпроси
Какво се случва, когато изкуственият интелект срещне поезията? Или когато попитате компютъра как определя нещо за красиво или за грозно? Може ли машина да надвие човека и може ли човекът да бъде зависим от машина? Такива въпроси намират място в книгата „Дигитални истории“ на Георги Караманев. И ето какво разказва самият той за нея.
„Дигитални истории“ започна, когато един леко уморен журналист, очакващ да се роди първото му дете, трябваше да напише очерк за една академия за бъдещи програмисти. И създателят на СофтУни – Светлин Наков, му разказа, че всичко в тази професия започва с кратък курс, в който просто се докосваш до нея. И виждаш за теб ли е, или не е… Знаех, че не е, цял живот ме увличаха книгите, словото, магията на общуването… Само че, както и на мнозина други в нашата прекрасна по идея журналистическа професия, ми се налагаше да потърся нещо различно.
Георги Караманев
„Дигитални истории“
Издателство Сиела, 2023
Попадайки в света на технологиите, ме изуми колко забележителни истории се раждат в него. Колко интересни личности и образи има, колко направления не само способни да променят целия ход на историята, но дори вече го правят. Колко невероятно смислени случки остават неразказани… И се захванах да ги разказвам в свободното си от програмиране време в сайта „Дигитални истории“, който набързо направих сам. Постепенно в купчинката започнаха да се трупат камъчета от текстове с различни цветове. От представянето на технологии през разказването на истории до посрещането на гости от най-различни области – от математик до свещеник, от диригент до футуролог. Разбира се, нямаше да продължа, ако не ме окуражаваха и думите на читателите (те не са потребители, а гости). И наградите – 4 пъти спечелих признание в най-смисления според мен журналистически конкурс, а неотдавна – и от технологичната гилдия.
Преди да се насоча към програмирането, имах 14 години опит в журналистиката. И когато се сдобих със своя малка медия… усетих, че мога да пиша каквото си искам! Да, имал съм късмета да работя в медии, в които се пише свободно, но така или иначе човек е длъжен да се съобразява с тематиката, с аудиторията, с приетия стил… Тук можех да пиша каквото и както си искам – не е ли това още едно чудо, което ни дават технологиите!
Един от най-четените материали миналата година е когато Георги „моли” изкуствен интелект да нарисува как си представя някои от най-популярните български стихове. Материалът носи името „Понякога ще идвам…” и това са част от картините
Днес имам над 250 текста, всеки от тях доста дълъг като за интернет и всеки от тях близък до мен, стигнал до сайта, защото така съм го усетил.
Любими са ми любовните истории – за преводача Кристофър Бъкстон, намерил любовта в Бургас като учител на Петя Дубарова, свързващ родината ни с прекрасната литература, с миризмата на печени чушки. За програмиста от гетото Исус или за Ву, който се връща от САЩ, след като децата му започват да наричат лаптопа „баба“. За братята с дълги (доскоро) бради от Dronamics, решили да променят световната мрежа от доставки, докато се чудят как да закарат в Холандия тенекия сирене.
А вдъхновяващите ми гости са толкова много и пъстри… Като започнем с Валери Петров и Леда Милева, които нямаше как да ми гостуват реално и все пак „дадоха“ своята дигитална гледна точка. Изобщо имам късмета да обичам историите, които имам късмета да разказвам. Не бързи като в TikTok, шарени като в Instagram или динамични като в YouTube, а под формата на доброто старо писано слово, което според мен не е само в началото, а и в края. Сайтът ми „се крие“ зад недвусмисления домейн www.karamanev.me. Един от най-четените ми материали миналата година беше за това как „помолих“ изкуствения интелект да ми нарисува как си представя някои от най-популярните български стихове. Материалът носи името „Понякога ще идвам…“
Бях на 6, когато на пишещата машина „издадох“ първия си вестник – „Георгини“. Оттогава реших, че ще съм журналист, минах през училищния вестник, през безценното някогашно списание „Родна реч“, през университета, през ежедневниците, които тогава бяха в разцвета си, после и през едно от най-четените български списания. Година преди да стана програмист, издадох първата си книга – романа „И додето се раждат лъчите“. В него събрах биографичното и чисто художественото, за да разкажа историята на един забравен фотограф, която ме беше развълнувала много силно, също както и снимките му.
Според мен публицистиката още от времето на Ботев има традиции по нашите ширини и като жанр, който среща художественото и документалното. Все повече си мисля – и разсъждавам по темата на сайта – че журналистът на бъдещето определено няма само да ни разказва какво се случва, а и ще го обвива в стила си, в художествения светоглед, в собствения поглед. Иначе няма защо да си губи времето, останалото вече го правят достатъчно добре алгоритмите.
Мисля, че целият ни свят е съграден от думи и ще изчезне, когато окончателно преминем към света на образа. Технологиите, програмирането, стартъпите, изкуственият интелект също са думи и през думи може и трябва да бъдат осмисляни. Надявам се, че успявам по някакъв начин да го припомня и да помогна за това с моите 32 събрани в сборника „Дигитални истории“. Хубаво е по-често да се сещаме, че технологиите са готови да променят бъдещето. Но то зависи от нас, поне засега…“
