Полиаморията е по-близо до безусловната любов
Защо тази идея е толкова привлекателна, възможна ли е на практика и какво трябва да преодолее човек у себе си, за да има успешна полиаморна връзка – за всичко това си говорим с Ванеса Виденова, астро-психолог.
С какво те привлича полиаморията като концепция?
Смятам, че тя е по-близо до безусловната любов. Самата дума, съдържайки в себе си „поли“ – много и „амор“ – любов, говори за това, което представлява в същината си. В днешния свят обаче да обичаш много хора се интерпретира така, сякаш става въпрос за разврат и липса на морал и принципи, търсене единствено и само на удоволствията. Даже някои смятат, че не може да си влюбен в повече от един човек, без това да означава, че нещо ти липсва и си го търсиш непрекъснато някъде отвъд връзката. Въобще мисленето на социума е натъпкано в миниатюрна кутийка и всичко извън нея звучи нелогично, неморално и априродно. А то не е. За мен полиаморията е естествено състояние точно колкото естествена е моногнамността или всеки тип взаимоотношения. Винаги съм се чудила защо човешкият вид има нужда да слага етикет на всичко и да го прави отделна графа, след като всичко в този свят е променливо и непрекъснато търпи изменения. Дори хора, които са полиаморни, може да имат моногамна връзка в някоя част от живота си, а в друга да са дори асексуални. Кутийките са без значение, за мен важното е какво се влага като намерение във всяко нещо, което правим.
Възможно ли е такива отношения да просъществуват реално?
Възможни са… на теория. На практика, видимо, взиамоотношенията между двама души са толкова полярни (от любов към дразнение и обратно, за пет минути време) понякога, че вкарването дори и на един човек повече в картинката би довело до взрив. Защото полиаморията изисква силна осъзнатост на партньорите, абсолютна прозрачност и искреност, лоялност и донякъде дори… правила. Ако е трудно да се намери златна среда и удовлетворяващо решение при конфликт между двама души, представете си каква би била ситуацията, ако взаимоотношенията са между трима или четирима души с различни нужди и разбирания за живота. Би било прекрасно полиаморията да е повсеместно разпространена, за да не бъде гледан човек като извънземно, но нивото на емоционална интелигентност на партньорите е нужно да е доста високо. А това изисква вътрешна работа и изчистване на голяма част от собствения багаж (тоест – работа с подсъзнателните ни модели), преди да се нагърбим с нещо толкова по-тежко. Да, има повече свобода, по-голяма степен на удовлетворение и по-бърз растеж в една такава връзка, но тези неща идват с потенциално още по-тежки изпитания по пътя. Така че – възможно е човек да е полиаморен на теория, но на практика би било доста трудно.
Какво трябва да преодолее човек у себе си, за да сработи една такава връзка?
Егото си. И за да не звучи многозначно, защото всеки прикрепя какви ли не значения към тази дума – страховете си. Всичко, което е с корен „страх“ у нас, ще възпрепятства едни полиаморни взаимоотношения. Ревността на първо място, която е една от най-страховитите черти на човека. Това чувство извира от ниска себеоценка, страх от изоставяне, ограничени разбирания, склонност към обсебване, желание за притежаване (на другия човек) и куп други травми, които, както споменах, е нужно да се отработят на индивидуално ниво. Друг проблем е насадената приказка в главата на редица поколения, че всеки човек търси „любовта на живота си“ и това винаги е представяно по романтичен начин, като един-единствен, съвършен партньор, сродна душа, с когото всичко е песен, докато смъртта не ви раздели. Тази теория, макар да има поддръжници, както и хора, които твърдят, че изживяват въпросната приказка, със сигурност не е валидна за всяко човешко същество на тази планета, но сме възпитани да вярваме, че се отнася за всички. Идеята за повече от една „любов на живота ни“ дори не стои на дневен ред в съвременното общество или се гледа с лошо око на нея, така че много окови трябва да паднат на личностно, както и на колективно ниво, за да може да се осъществи една полиаморна връзка.
Какви са предимствата на полиаморията?
Предимствата са… неизброими. За мен едно от най-големите е възможността на човек да живее в мир със себе си. Защото всичко, което не харесваме у нас самите, са един или няколко спектъра от нашата идентичност, които остават неразбрани, отблъснати и не са посрещани с любов от хората около нас. Това остава факт, ако се въртим в един и същ цикъл на моногамни взаимоотношения. Но ако един от партньорите ни, да кажем, харесва тази част от нас, която е по-експресивна, разговорлива и буйна, а другият се натоварва от нея, ние няма нужда да се „кривим“ и да потискаме импулсите си, а просто ще ги изразяваме пред правилната „публика“, в правилното време и на правилното място. За мен лично моногамните взаимоотношения са леко репресивни, тъй като двама души не могат да си пасват по всички параграфи. И ако не са разбрали това, а се опитват да бъдат всичко един за друг, това се превръща в системен тормоз и за двамата. Те ще си пасват на едно ниво, но на друго ще се мъчат и ще се нагаждат, ще правят компромиси, обаче все ще им бъде неудобно. Докато това се елиминира напълно, когато във връзка са повече хора и всеки един може да разгърне тази част от себе си, която резонира с чуждата.
Това ли е бъдещето на любовните отношения?
Не мисля, че полиаморията е за всекиго. Вярвам, че всеки идва с определена цел и мисия и това какви взаимоотношения ще има в живота си, също вероятно е част от плана. Не виждам някоя форма като по-добра или по-малко добра от друга. Въпросът е човек да има възможността да попита какво иска наистина със сърцето си. Защото го дължи на себе си и на всички други, които може да се чувстват по сходен начин с него. Полиаморията е опция, макар да не звучи като популярен избор. Затова се радвам, че коментираме тази тема днес, тъй като времето е назряло (явно) тя да стане равноправна част от вариантите на качествени, дълбоки и истински взаимоотношения между хората.
