Елена Колева е първата и единствена засега българка, която преподава джаз пеене в престижния Бъркли колижд в Бостън, САЩ. Освен педантичен професионалист тя е една от онези волни птици, които преследват и постигат мечтите си. Удовлетворена, успяла и щастлива, Елена разказва за дългия си път до символа на свободата за човечеството, както и за свободата да твориш джаз.
Откога си в Америка и какво те накара да отидеш там?
Емигрирах през 2001 година с цел да уча и да се развивам като джаз музикант и преподавател. Случиха ми се и двете за щастие.
В България тъкмо набираше сила, за да се развиваш професионално. Защо я напусна?
Напуснах, защото години наред страдах от липсата на свободния живот и дух, с които съм родена. В България израснах като млада джаз певица бързо и успешно, но всичко ми се струваше ограничено и някак безкрайно повтарящо се. Повечето изявени музиканти свиреха на всички фестивали и нямаше приемственост в поколенията. Не се допускаха нови лица на местните сцени, всички си знаеха житието- битието и се държаха като една недосегаема музикантска гилдия. Чувствах се неудобно в тази среда. Всички репетиции и концерти завършваха с кръчми и алкохол до зори. Не можех да приема факта, че се свири красива музика от хора с низки страсти и липса на елементарно възпитание. Не беше прието също да се поздравяват български музиканти за успешното им представяне на фестивал, а по-скоро се величаеха чуждестранните гости.
Какво ти костваше това и какви жертви направи?
Преминах през сърцераздирателни раздели с близки, приятели, любими колеги и студенти. Подложих на изпитания себе си и семейството си, за да бъда точно тази личност, за която съм се борила от малка. Оставих първородната си 9-годишна дъщеря Мартина да бъде отглеждана от моя невероятен баща за година и половина, докато премина през финансовите и житейските трудности на един нестандартен имигрант. Държах не на печалбарството, а на успешното си личностно и артистично изграждане и интегриране в едно високопродуктивно и постоянно вибриращо общество. Лишенията се забравят, но цената на пропуснатите години с най-близките ми хора бе твърде висока. Живот на два континента обаче не е възможен. Разкъсването на душите ни като чужди в чужбина и чужди у дома е една нелека реалност. Истина е, че веднъж напуснал родината, ти си чужденец навсякъде.
Трудно ли се адаптира в страната на неограничените възможности?
Адаптацията я приемам като приключение. От първия ми презокеански полет до приземяването ми след 15 години премеждия в колежа Бъркли е било време на непрекъснат кръговрат от битки, падения и завоевания. Ученето на езика, взимането на изпити, интервюта за работа, концерти, пътувания, отглеждането на деца и срещите с невероятни хора от целия свят – всичко това запълни онази празнота в сърцето ми, която чувствах в родината, където всичко е познато и предвидимо. Но аз обичам предизвикателствата и новостите.
Кога и как успя да пробиеш в трудния свят на музиката в Щатите?
Бях на 30 години, когато кацнах в Бостън. Изпитах положителен културен шок още в първите месеци на пребиваването си, но бързо открих няколко джаз клуба, в които смело излизах да пея на джем сешъни. Запознах се с много действащи музиканти и вечно кроях планове кога и къде да запиша музика с тях. Основната ми опора от самото начало беше моят съпруг Пламен Карадонев, който пишеше аранжиментите и ме разкарваше с колата по клубовете. Той учеше джаз пиано в Бъркли. Така в движение създадохме семейство, отгледахме деца, учейки и свирейки навсякъде заедно. Сформирахме бенд „Петия сезон“ и записахме два албума. Постепенно бостънската сцена ни откри като един силен тим и започнаха да ни канят по концерти и фестивали. Преподавахме и двамата в частни училища и взаимно се замествахме, когато единият е болен.
