Франсоаз Жило не пожелава да стане нито богиня, нито изтривалка на великия художник
Във великолепния филм на Джеймс Айвъри „Да устоиш на Пикасо“ има много от книгата на Мари Франсоаз Жило за живота ѝ с великия художник, но чак сега го разбираме в детайли и подробности, четейки я на български, издание на „Изток-Запад“. И въпреки че биографичната екранна драма беше обявена като „базирана“ на Picasso: Creator and Destroyer от Ариана Хъфингтън, в нея всичко сякаш е разказано от Мари Франсоаз Жило, в чиято роля е дебютантката Наташа Макелоун, която след премиерата на лентата в края на 1996 г. ще изгрее в театрите на лондонския Уест енд, а после и в Холивуд. Най-показателно за невидимото, но категорично присъствие на Мари Франсоаз Жило дори в екранните сцени без нея е заглавието на кинохита в оригинал – Surviving Picasso. Да оцелееш, да преживееш Пикасо.
Тъкмо това се случва на французойката, която посвещава 10 години от ранната си младост на най-известния испанец в света, не желаейки да стане нито негова богиня, нито негова изтривалка. Както се знае, това са двете единствени категории, в които Пикасо – наследник на дребни благородници, класира жените. Но не за да търси реванш или литературна вендета, Мари Франсоаз Жило, която почина през 2023 г. почти на 102, през 60-те описва любовния си и професионален дует с автора на „Герника“, по рождение наречен със 17 имена, както повелява аристократичната традиция в Испания. Тези над 300 страници „Жи вот с Пикасо“ са феноменален учебник за най-продавания художник на XX век. В тях Жило разкрива като никой друг автентичния образ на гения, завещал на съвременната цивилизация над 50 000 творби – 1885 картини, 7089 рисунки, 30 000 офорта, 150 книги със скици, 1228 скулптури, 3222 керамики, килими, светографии, сценични костюми, декори, стотици стихотворения, десетки поеми, две пиеси, като първата от тях – Le Désir attrapé par la queue, е режисирана от Албер Камю през март 1944 г., а втората е поставена в Лондон. Жило цитира едно към едно монолозите на този могъщ интелектуалец без дипломи, който презира академизма. Но тя не се свени и да развенчава мита.
Френската художничка Франсоаз Жило в студиото на френския художник Жан-Дени Маяр (Снимка: Michel Ginfray/Sygma/Sygma via Getty Images)
Коя е Мари Франсоаз Жило и защо е толкова смела?
Баща ѝ е инженер агроном с проспериращ бизнес – собственик е на няколко фабрики за производство на химикали. Майка ѝ е художничка. Мосьо Жило е силно разочарован, че няма син, който да продължи в индустрията, и възпитава дъщеря си в дух на борбеност и състезание. Тя води всяка своя детска битка до победен финал – и когато трябва да пише с дясната ръка, вместо с лявата, и когато плува в студения океан под зоркия поглед на татко си, въпреки че в началото се тресе от страх. Освен мускули и кураж Франсоаз има бърз и аналитичен ум. Едва на шест се ориентира чудесно сред легендите и героите в гръцката митология, а на 14 чете Алън По, Бодлер, Франсоа Вийон, Алфред Жари. Никой от тях не пише за деца. След гимназията Жило учи английска литература в Кеймбридж и право в Британския институт в Париж. Но пропуска сутрешните лекции в юридическия факултет, за да преследва истинската си страст – изкуството. Започва да рисува сериозно на 17, ходейки на уроци при унгарски художник. Обикаля музеите, потъвайки в шедьоврите на майсторите от Ренесанса. Завършва и Сорбоната с бакалавър по философия. Изключителната ѝ образованост ще впечатли Пикасо, който не може да се похвали с нито една диплома от подобен ранг.
Запознават се в началото на 40-те в окупирания от нацистите Париж. Отдавна разделен със законната си съпруга, Пикасо е с фотографката Дора Маар, въпреки че връзката им трудно може да се нарече любовна. Франсоаз е светъл лъч за художника, отегчен от готическите изблици, езотеризма, окултизма на психически люлеещата се Дора, изливани от нея в снимки и картини. Когато целува за първи път момичето, е шокиран от нейната готовност да му отвърне –
Тя е на 21, той на 61
Победата не му е сладка – няма съпротива, няма съблазън, няма драма, Франсоаз е прекалено сложна за него. Но тъй като Пикасо е винаги готов да жертва миналото в името на настоящето без съчувствие към падналия, в продължение на три години и Дора Маар, и Франсоаз присъстват паралелно в битието му. Той като че ли безхитростно води и двете по обеди, вечери и изложби, но всъщност планира и очаква да провокира зрелищни дуели, с които да захранва гигантското си его. Всичко това е трудно приемливо за Жило. И още преди да заживеят заедно, прави опити да се раздели с Пикасо, давайки си сметка, че сблъсъкът между характерите им изключва съвместен живот в розово. И че той не е човек, който би завоалирал нрава си, изтъкан от потресаващи контрасти. В отношенията им често го мотивира паниката, идваща от сериозните му чувства към момичето. Когато правят любов, или е сантиментален и въодушевен тийнейджър, или брутален мизогинист.
Загрубял в ужаса пред зависимостта си от емоциите към Франсоаз, един ден ѝ подхвърля, че предпочита да отиде в публичен дом. След като ѝ обяснява, че за него е поредната вселенска прашинка, Франсоаз изчезва от полезрението му в продължение на три месеца, през които твърдо решава да превъзмогне любовта си. Но колкото повече страни от Пабло, толкова по-силно изпитва необходимост от личността му. А когато се връща в ателието му, го открива като тъмен облак. Пикасо признава, че е бил отчаян, но не ѝ вярва, че тя е щастлива без него. Организира ѝ какви ли не номера, като дори уж на шега се пробва да прелъсти най-близката ѝ приятелка. Франсоаз остава с него въпреки усещането, че върви към катастрофа, която не иска да си спести. Той е категоричен – тя трябва да напусне любимата си баба, която единствена разбира романса им, въпреки че бащата на Франсоаз иска да затвори и двете в лудница, защото са нарушили волята му. За Пикасо да избереш един човек означава да убиеш друг, та дори и да го помислят за дявола. И за да убеди Франсоаз да се нанесе при него, я завлича в апартамента на Дора Маар. Там едва ли не насила изтръгва признанието на истерясалата си довчерашна партньорка, че между тях всичко е приключено. Бъдещата майка на две от децата му изпада в ступор от грозната сцена, но нито за миг не се разколебава. Франсоаз е обучена от баща си да се изправя очи в очи със страховете си, за да ги превъзмогва. Затова през 1946-а пристава на Пикасо, най-самотния човек, когото познава. По-късно тя ще каже, че първите им три години – преди да бъдат под един покрив, са били малкото, в които художникът е спокоен и радостен.
В онези времена те
Говорят на един и същи език
а той е щастлив, когато тя го наблюдава, докато работи. Хармонията им не му пречи да ѝ навира в очите любвеобилните писма от Мари-Терез Валтер, майката на дъщеря му Мая – с двете Пикасо се вижда всеки четвъртък и неделя. На Франсоаз започва да ѝ писва и тя обмисля да стане учителка по рисуване в Северна Африка. За да тушира напрежението между тях, Пикасо я убеждава да роди сина им Клод.
По това време двамата са една от най-колоритните двойки на Френската Ривиера. Отсядат под наем или гостуват във вили на приятели. Когато от градския музей на Антиб – бивш дворец на династията Грималди, канят Пикасо да твори картини, гравюри, литографии, окончателно се установяват на Лазурния бряг за повечето месеци от годината. В бароковата катедрала на Антиб Пикасо се заклева на Мари Франсоаз Жило, че ще я обича винаги, и изисква тя да повтори същото. Живеят в съседния Голф Жуан, а по-късно се местят във вила „Ла галоаз“ край Валори, между Антиб и Кан. Там Франсоаз рисува активно. Прекарва и втората си бременност, на която с Пикасо разчитат, за да се изкачат на следващото стъпало в разбирателството, често минирано от малки или по-големи скандали. В деня, в който Франсоаз ражда дъщеря им – 19 април 1949 г., отново се спречкват. Пикасо недоволства, че тя иска шофьорът му да я закара до клиниката. После бащинското щастие го преобразява, той е същински хамелеон в чувствата и не само. На 20 април всеки от десетките репортери предлага по 100 000 франка на медицинските сестри в снобската клиника „Белведере“, за да ги пуснат тайно при Палома Пикасо. Жените успяват да ги отпратят.
Франсоаз и Палома Пикасо, която е от най-екстравагантните дами в европейския арт хайлайф
Снимка: Bettina Cirone/IMAGES/Getty Images
Бурите обаче не стихват. Франсоаз за малко да си тръгне с Клод и пеленачето, когато Пикасо вдига страховита патърдия заради навика ѝ да подарява износени дрехи примерно на градинаря в „Ла галоаз“. Гениалният модернист страда от манията, че ще заприлича на всеки, който облече бившите му якета и пуловери. За да има мир, Франсоаз се принуждава тайно да гори вече овехтелите одежди, а след загасването на жаравата рови в пепелта, за да не остане нито копче за доказателство. Като истински испанец фаталист художникът не позволява да изхвърлят подстриганата му коса. Първо се доверява на Франсоаз, но за кратко. После се пробва сам, а най-накрая открива сънародник, на когото възлага отговорната задача. Но винаги лично се грижи за падналите под ножицата кичури. Фетишизмът му се простира и върху децата – всеки път взима по нещо тяхно, преди да се разделят, надявайки се да поеме поне малко от флуидите на свежестта и невинността им.
Синята брада
Мари Франсоаз Жило сполучливо нарича „Синята брада“ комплекса на Пикасо от жените му. Както сме чели, това е прозвището на Хенри VIII, който обезглавява съпругите си. И както нито една от тях не се е чувствала в безопасност до английския крал, така и художникът е перманентна заплаха за партньорките си. Но и те за него. Постоянните му разкази и спомени за единствената му законна съпруга и майка на първородния му син Пауло – руската балерина Олга Хохлова, с която не успява да се разведе до смъртта ѝ, за Мари-Терез и Дора Маар, както и постоянната им агресия към Франсоаз, доказват нещо странно и разбираемо – Пикасо е готов да ги убие, но не и да се лиши от въпросните дами. „Всеки път, когато сменях съпругите, трябваше да изгарям последната. Така щях да се отърва от тях. Сега нямаше да са наоколо, за да усложняват съществуването ми. Може би това щеше да върне и младостта ми.“
В картините на Франсоаз Жило логично се долавя влиянието на Пикасо, но тя избягва остротата и ъглите, така типични за много от творбите на гения
Убиваш жената и заличаваш миналото, което тя представлява, е философията на художника, която Жило разкрива в биографичния си роман.
Пикасо невинаги се държи като господар. През 1952 г. Франсоаз има голяма изложба в галерията на арт дилъра Даниел-Хенри Канвайлер в Париж, който пръв започва да купува работите ѝ. Пабло не отива на откриването, за да не открадне вниманието, полагащо се на жена му. Той продължава да я рисува, като през топлите месеци предпочита тя да се разхожда гола из градината – това го вдъхновява, а особено важно е в тена ѝ да няма разлика заради банските костюми. Не спира да натяква, че иска от нея трето дете, но Франсоаз е останала без сили. А и вече няма съмнение – човешката топлина между нея и Пикасо е обречена, въпреки че чувствата ѝ към него са още по-силни. Той се отегчава от семейното всекидневие, обвинява я в ревност и в желание да му отнеме свободата. Постепенно се превръщат в съдружници по неволя, въпреки че Пикасо, както винаги, обожава децата си. Франсоаз започва да прави нещо, което дотогава ѝ е съвършено чуждо – плаче. Отслабва до кльощавост. Той любезно я информира, че не се вълнува от метли като нея, и я пита къде е изгубила Венерата в себе си. Обяснява ѝ, че е сдържана, хладна, саркастична и затова иска да я измъкне от черупката ѝ. Тя е толкова фрустрирана от липсата на доверие между тях, че по-късно ще нарече себе си поредната актриса в живота му, която също като предишните в главната роля ще падне в дупката на суфльорката – Олга Хохлова изисква твърде много, Мари-Терез Валтер губи играта, защото не иска нищо, а Дора Маар просто се проваля. За Пикасо важи правилото, че
Всяка любов е обречена на определен срок
и че в нея винаги има победител и победен. За Франсоаз цялото това изтрезняване е още по-тежко, тъй като през 1951 г. умира баба ѝ. А въпреки че на погребението заравят томахавката с баща си, с когото не се е виждала от 1943-та заради Пикасо, той до края остава студено-любезен в общуването им. Малко след печалното събитие Франсоаз хваща Пикасо, че ѝ изневерява с нескопосана поетеса с неособено интелигентно лице. След яростно отречения от него флирт всекидневието им се успокоява, макар и без каквато и да било страст извън работата и децата. Отношенията им са подчертано приятелски, всеки се опитва да бъде позитивен към другия, но без диалог. В късната есен на 1952 г. Франсоаз все още се колебае – предупреждава Пикасо, че ако продължава да отсъства със седмици, ще си тръгне. Той реагира като щраус, заравяйки главата си в пясъка – не желае да слуша какво му говори, убеден, че неин дълг е да бъде наоколо, независимо дали е щастлива или нещастна, особено ако няма намесен трети човек.
Семейството в лятната вила „Ла галоаз”
Приятелка на Франсоаз – гръцка поетеса, стъпила здраво на земята, ѝ припомня, че първо е личност, а после – бавачка на гения. Когато той долавя дори с кожата си, че няма връщане назад и Жило ще го напусне, го удря на кориди и мимолетни авантюри. Вместо да изтръгне ревност и обрат, отегчава Франсоаз и тя най-после си спомня, че той вече е над 70. Заплашва я със самоубийство и чува йезуитския отговор: „Не вярвам, че ще стигнеш дотам, но ако ще бъдеш щастлив, няма да те спирам.“ Пикасо загърбва собствените си постулати – да не пилее енергия за глупости, да се съхранява само за изкуството, и изплашен от наближаващата старост, се хвърля в юношески постъпки. И ако дотогава лакомо гълта от младостта на Франсоаз, изведнъж започва да усеща присъствието ѝ като упрек към своята възраст. Държи я будна с часове след полунощ, на другия ден той спи до обяд, а тя скача рано сутринта заради децата и домакинството. После злорадства – тя се скапва от умора, значи няма да изкара кой знае колко по-дълго от него.
Нарича я „чудовище на безразличието”
когато тя неглижира задявките му с поредната моделка. Пикасо съвсем се побърква – периодично преспива при бременна жена, чийто мъж е щастлив да получи чифт рога от толкова легендарен сваляч. Циркът става още по-голям, когато Пикасо кани въпросните съпрузи във Валори, за да рисува поредната си сексуална тръпка. Колкото и да е учудващо, Франсоаз продължава да го обича и дори се надява, че една кратка раздяла ще го охлади и ситуацията ще се промени. Но Пикасо не я пуска нито за ден във ваканция, колкото и тя да го моли. Той сякаш губи своето екзистенциално визионерство, отказвайки да се бори за Жило. „Нито една жена не зарязва мъж като мен“, отчаян е Пикасо. И се мята на 26-годишната Жаклин Рок – новата продавачка в грънчарницата му във Валори. Синеоката госпожа има шестгодишна дъщеря, високи скули и изпраща шавливи послания. Дори говори малко испански, което вдига акциите ѝ пред андалусиеца от Малага.
