Милена Димитрова е дългогодишенжурналист, носител е на български и международни журналистически награди. Автор е на петнайсет книги. Работила е като дипломат и като съветник в Европейския парламент. Има зад гърба си два мандата в Постоянното представителство на България в Брюксел. Носител е на отличието „Златен век“ за принос към българската култура, на „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти и на престижни международни награди. Занимавала се е и с разследваща журналистика. Председател е на Обществения съвет на БНР.
Наскоро представи най-новата си книга „Десет велики българолюбци“ с малко знайни исторически и житейски факти от съдбите на десет изключително големи личности, останали в историята ни с човеколюбивите си дела. В книгата на Милена Димитрова първо по заслуги място има княз Александър I Батенберг (1857-1893) – българолюбецът, който служи честно на народа, а не на Великите сили; увеличава територията на България; основава администрация в държавата по европейски образец – министерства, съд, светско образование, армия, поща, културни институти; въвежда аграрна реформа, градоустройствени планове, разширява железопътното строителство.
Авторът на корицата на книгата е Людмил Веселинов
За извора на вдъхновение да напише този сборник разказва самата авторка.
„Идеята беше да напиша за чужденци, които по необяснима причина са обикнали България и след това някои от тях са умрели за нея. Поне три причини съвпаднаха в началото на 2022 г. Любопитството ме е подтиквало да разбера повече особено като видя, че се сблъскват предишни оценки и предубеждения с това, което може да се прочете за тях. От друга страна, като вървя например по улица „Луи Айер“ или „Лейди Странгфорд“, искам да знам какво са направили те. Единственият жив от десетимата е Мартин Кейниг. Освен че го познавам лично, позовавам се и на досието на Държавна сигурност за американеца, както ще прочетете…
Когато работех в седмичника „168 часа“ – цели 12 години от 1991 до 2003-та, харесвах фолиото, което побираше три големи очерка за личности. Били те исторически – от минали епохи, поп звезди или съвременни политици. Този жанр ме привлича, намирам го за труден, защото не можеш да си измисляш, длъжен си да знаеш фактите до детайли. Най-важното е да разбереш какъв е смисълът да присъства този човек на Земята. Какви са идеите му, има ли божествено предназначение, изпълнил ли е мисията си. Такова четиво ми липсва, почти никъде не присъства напоследък в журналистиката.”
Кой ти е най на сърце от десетимата твои герои в книгата? Първо Батемберг, второ Макгахан, на трето място са ми едновременно Хосе Пелисер и Едуард Кинг, защото за Едуард Кинг никой не е писал изобщо. Неговият откривател Милен Петков се вдигна от Нова Загора, оказа ми голяма чест, идвайки на представянето на книгата в Националната библиотека. Трогнах се, че и от Варна дойдоха хора, от Велико Търново. Мило беше, че се появи семейство с две дъщери от Одеса, доста хора от дружеството „Родолюбец“. Проф. Николай Червенков, доайенът на българистиката в Молдова, ми подари фотокопие на оригиналния декрет на Иван Инзов, с който бесарабските българи са освободени от крепостничество. Ген. Инзов е непростимо непознат в България, спори се дали е незаконен син на Екатерина Велика, а има забележителна военна кариера. След нея е назначен за главен надзорник в Южна Русия, ще рече отговорник за човешките колонии, преселили се откъде ли не в безплодната и безутешна степ, каквато е била територията на Буджака тогава. Към българите ген. Инзов се държал повече от добре, покровителствено, бащински. Едната от причините да се оцени колко много той е направил за тях е, разбира се, сравнението с наследника му. Онзи, който застава на поста след смъртта на Инзов, мразел българите, наричал ги с обидни имена.
Покровителят на българите издъхва през май 1845 г. в Одеса. Петнайсет месеца по-късно, през ноември 1846 г., по искане на старейшините от българските общности с императорски декрет ексхумират останките му, слагат дървения ковчег в оловен саркофаг и го пренасят на ръце цели 230 км пеша от Одеса до Болград! Дни наред, седмици върви тъжното шествие със саркофага му на плещите на българите. Последните 500 метра носачите пълзят и на колене от преклонение. Полагат го в мавзолея му, междувременно в основания от него град Болград са преустроили една малка църква в негов мавзолей. Той и днес е на герба на Болград, добре поддържан.
Откъде черпеше информация за всички тези българолюбци? Четох в Държавния архив, в библиотеките, каквото намерех, поръчвах архивни издания. В Държавния исторически архив например за кореспондента Макгахан имаше над двеста източника. Разгледах ги почти всичките, имаше и на микрофилми, така например се намери рисунката на фермата „Гълъбовият хребет“ в Ню Лексингтън в щата Охайо, където е роден той. На един документ пишеше „Буюрултия“. Разбира се, че не знаех какво значи тази дума. Появи се огромен лист, гланцов, във формат А3, изписан с арабско писмо. Листът е с изтрити ръбове, прегъван многократно до размера на паспорт, очевидно е носен като документ.
„Буюрултия“ се оказа заповед, с която великият везир Мехмед Рюжди разрешава на американския журналист да се движи свободно из империята и да пише репортажите си. Този пропуск или акредитация, което Макгахан си е издействал от Цариград, му дава страхотното предимство пред всички останали кореспонденти, иначе заптиетата ги спират. Това разрешително му помага и като секретар на комисията със Скайлър. Макгахан обикаля, наблюдава от упор, от първа ръка, вижда кървищата и пожарищата. Съобщава честно за клането в Батак, за черепите в църквата, за разлагащите се трупове, за всичко, което натуралистично описва в писмата си и което впоследствие преобръща европейското мнение. Макгахан дръзва да спори и с британския министър-председател Дизраели, реагират и други като Гладстон в подкрепа на българите. Неслучайно Макгахан е смятан за „Освободителя на българите“, както впрочем пише на гроба му в Охайо.
Макгахан умира ненадейно на 34 години в Истанбул, когато при него са жена му и синът му. Заразява се от тиф, смъртоносна инфекциозна болест, и за по-малко от седмица издъхва. Съпругата му Варвара Елагина-Макгахан е изплашена за четиригодишния им син Пол. Грабва момчето и изчезва, бяга при сестра си надалече в Русия. Зарязва всичко в квартирата, за да предпази детето да не се зарази. Съратниците на Макгахан, приятелите му от американската легация, потресени от смъртта му, събират личните му вещи, слагат ги в дървен сандък и го изпращат на близките му в Охайо. Майка му е жива, по-малкият му брат също. Дървеният сандък обаче никога не пристига. Предполагам, че това обяснява как различни реликви и лични вещи току излизат на антикварния пазар.
От каква гледна точка написа книгата си? Исках да пиша човешки разкази, както сега говорим, без суперлативи и възклицателни. Исках да попълня дупките и в моите представи. Предизвиквах се непрекъснато, колкото повече четях, толкова повече факти ме удивляваха. Стремях се да пиша кратко, както се очаква от исторически очерк, без други претенции.
Но е вярно, че като се прочетат заедно съдбите на десетимата българолюбци, ясно проличава нещо общо помежду им. То е по-привързващо от патриотизма по кръв и по род. По-силно е от онзи кариерен и служебен патриотизъм, който напоследък минава за идеология и за партийна характеристика и който доста дразни напоследък. Въздържала съм се да генерализирам, гледах да пиша факти, да цитирам и да подчертавам на кои източници се позовавам.
