Габи Терзиева е основателка на туристическа агенция BRONCO, за чиито пътувания до тайни дестинации сме ви разказвали. Този път ще ви я представим в друго амплоа – на страстен пътешественик и авантюрист, инструктор по конна езда и организатор на конни експедиции. Хващаме я в крачка броени дни преди да се отправи на поредното приключение в Йордания, за да ни разкаже как изглежда светът, видян от гърба на коня.
„За първи път се качих на кон, когато бях на 20 години. Може би фактът, че не съм имала допир до тези животни като дете, е породил някакъв страх у мен. Най-вече от липсата на знания за природата, поведението и характера на конете. Въпреки това любопитството ми надделяваше, нещо ме караше да продължавам да се уча. Когато успееш най-накрая да усетиш коня, да се отпуснеш, да галопираш без притеснения – няма как след това да забравиш лесно това усещане за свобода. Винаги си спомням за тези моменти, когато се изправям пред предизвикателства днес. Вярвам, че именно в страховете си ние откриваме това, което ни принадлежи, в такива моменти научаваме много повече за себе си и растем самоуверено като личности.
Връзката човек-кон
Фотография / Личен архив Габриела Терзиева
Търпение, време, постоянство, любов и адаптивност са петте основни неща, които дефинират пълноценната връзка между коня и ездача. С конете всеки ден е различен, всеки кон е различен, всеки метод на обучение е различен, всяка конна култура е различна. За мен това, което прави един ездач добър, е адаптивността – той може да язди навсякъде по света, всякакви стилове, всякакви коне, обучавани по различни методики, с най-различни седла и умее да се учи от всеки.
Йордания, първата експедиция
Да спиш под открито небе сред дивата природа – това е любов за цял живот
Фотография / Личен архив Габриела Терзиева
Със сигурност изобщо не знаех в какво се впускам – гледах на нещата по един романтичен, идеалистичен начин. Не бях добре подготвена, никога не бях спала на палатка преди, не бях яздила повече от два часа навън. Реалността беше стряскаща в началото, но както казах и по-рано, именно в такива ситуации намираме себе си най-много. Вече знаех как да прескоча страха в главата си и веднъж направила го, реалността се превърна в най-хубавото нещо, което ми се беше случвало.
Влюбих се в свободата да опозная сама коня под себе си и да намеря баланс между него и мен без някой да ми казва как да го правя. Влюбих се в усещането, че сме само аз и той, влюбих се в дивотията, в красотата на девствената природата, в това да спиш под открито небе. Влюбих се в този начин на пътуване, защото не може да се сравни с никой друг. Конете те сплотяват с културата на даден народ по уникален начин, както и ти дават достъп до места извън туристическите зони, извън обсега на хората.
(Полу)дивата Монголия
В Монголия конете се използват само при нужда, а след това се пускат отново на свобода
Фотография / Личен архив Габриела Терзиева
Монголия е една от най-великите страни за езда, теренът е просто феноменален. Интересното там е, че конете се държат в полудиво състояние. Местните вярват, че хората не трябва да се месят много в природата на тези животни. Използват ги само когато имат наистина нужда от тях, след това ги пускат и стадата продължават да си живеят без човешка намеса. Според тях един кон може да бъде язден между 8 и 15 дни с някаква цел, след това трябва да бъде оставен поне 2 месеца, за да се върне към инстинктите и природата си. Тези хора са успели да изградят силна и истинска връзка с конете, базирана на взаимно уважение и любов. Въпреки че през деня дивите стада са пуснати свободно, всяка вечер конете на монголското семейство, с което яздихме, се връщат при своите собственици, без да бъдат хранени или примамвани по какъвто и да е начин.
С дивите животни в Кения
Има нещо много древно и непокътнато в африканските пейзажи
Фотография / Личен архив Габриела Терзиева
Усещането ми, когато стъпих за първи път в Африка, беше: „Аха, ето откъде е произлязъл светът!“ Нямам идея защо, но този континент ме кара да си мисля за началото на всичко. Има нещо древно в начина, по който изглежда, в природата, в хората, в традициите, в непокътната същина на дивия свят.
Фотография / Личен архив Габриела Терзиева
Със сигурност това беше едно от най-рисковите ни приключения, подходящо само за много напреднали ездачи. Два пъти ни гониха стадо слонове – втория път аз бях последен кон и усещането изобщо не беше приключенско, защото слоновете (учудващо за мен тогава) бягат много бързо. Но грешката беше наша – бяхме навлезли в тяхна територия, без да разберем, и те ни изненадаха. Друг ден пък прекосявахме река Мара, пълна с хипопотами и крокодили (хипопотамите са най-опасни за конете, по-опасни и от лъвовете – ако започнат да те гонят, никога не се отказват). Да плуваш в мътна вода до кръста заедно с коня си, без да знаеш какво те очаква под повърхността, си беше истинско преживяване.
1000 километра в Намибия
Намибия беше едно велико приключение. 1000 км на кон не са само физическо изпитание, но и изпитание за духа, за ума, за всичко, което си мислил досега, че знаеш. Смея да кажа, че именно този преход ме изгради като ездач и ме научи на най-много неща. Аз съм първият човек от България, някога изминавал такова разстояние на кон.
В пустинята успяваш да видиш това, което е истински значимо
Фотография / Личен архив Габриела Терзиева
Тежки бяха метеорологичните условия, тежък беше и теренът. Имаше дни, в които трябваше да започнем езда през нощта. Да яздиш под милиони звезди, които след час бавно започват да угасват или да падат, за да отстъпят място на изгряващото слънце, е наистина феноменално.
Предизвикателство бяха дивите животни – в Намибия не сме спали на палатки, а под открито небе, бяха ни осигурени само походни легла и спални чували. Много често се събуждаш сутрин и виждаш колко много следи от най-различни животни има около леглото ти – хиени, слонове, гепарди… Отнема известно време да спре да ти пука дали ще бъдеш изяден през нощта.
Обожавам силата и спокойствието на пустинята. Тя ти дава възможност да изключиш всички звуци около себе си и да чуеш гласа на собственото си Аз. Кара те да виждаш само наистина значимото. Насред пустошта проумяваш, че не ти трябва много, за да живееш добре; разбираш, че нямаш нужда от 90 процента от нещата, с които си се заобиколил в ежедневието. И най-важният урок – всичко е преходно и колкото по-бързо го разбереш, толкова по-пълноценен живот ще живееш.
След няколко дни ужасна жега пък се изля един от най-проливните дъждове, които съм виждала – всичко се наводни. Намирахме се в коритото на отдавна пресъхнала река и трябваше да излезем по възможно най-бързия начин оттам. Тътенът на прииждащата вода беше толкова силен, че заглушаваше собствените ни мисли. Тонове вода потекоха към долината. Страховито, но велико преживяване – сякаш бяхме свидетели на сътворението на света. Винаги ще го помня.
