Красива и истинска, Йорданка Христова за обичта към музиката, живота и хората
Йорданка Христова идва в столичната галерия „Нирвана” точна до секундата и подготвена до последния детайл. С енергичен жест вади от чантата си различни аксесоари, специално подбрани за фотосесията – шалове, пасващи си с колорита на картините, и прекрасни ветрила. Срещата ни е в последните дни на февруари, но тя си носи и мартеница, която закачва върху блузата си. „Сетих се, че броят ви ще излезе през март и искам да поздравя вашите читатели за празника, като се снимам закичена с нея”, казва, а ослепителната й усмивка стопля всички наоколо. Такава е Йорданка Христова – непринудена, лъчезарна и одухотворена. Певица с осанка на истинска звезда и жена с изключително присъствие. Оставяме ви с нейните красиви, по-големи от живота истории.
Около света
Тази година правя 130-годишен юбилей. Навършвам 75 години и 55 години на сцената. На 19 ноември в зала 1 на НДК ще започна прощалното си турне, което се надявам да продължи около 2 години. Искам да обиколя света и да пея навсякъде, където има българи. А след това ще спра. Сега все още мога да танцувам, но няма да си позволя някой ден да изляза с бастун на сцената.
След броени дни потеглям към Куба за прощален концерт. Когато този брой на DIVA! излезе, аз ще съм във Варадеро, както всяка година. Пропуснах само 2017 г. заради урагана „Ирма”. Но ще пея за последно. Много мои приятели – прекрасни кубински музиканти и диригенти, с които работехме заедно – вече не са между живите. Не искам да пея повече там, където тях ги няма. Пак ще ходя в Куба, но само за да се наслаждавам на спомени и на спокойствие.
Жива и дълбока
През всичките тези 130 години бях ухажвана, обичана, глезена. И днес още съм желана жена, въпреки всички точки, които сложих уж на любовта. Млади мъже обикалят около мен, все едно археолози ще стават! Но ги разбирам – горещите опитни жени са далеч по-привлекателни от „молските“ девойки – прищипани, оформени и изкуствени. А аз имам такъв живот и опит зад гърба си, че всеки би искал да вкуси от него. Хубава съм, защото съм одухотворена. Всяка бръчка ми е спомен. И въпреки досадната гравитация, която все ме придърпва към земята, нямам нито една пластична операция. Не че съм против тях, но не ми трябват, обичам се такава.
На една ръка разстояние
Обичам водата. Обичам книгите. Обичам си и телефона – аз съм от модерните жени и онлайн връзката с приятелите ми е много важна. Много обичам ветрилото си. То е моят вечен аксесоар.
Но най-много обичам децата си. Някога мислех, че няма да мога да имам деца, но те дойдоха в живота ми и го напълниха. А свободата? Свободата е илюзия. Не е криворазбраната демокрация, не е живот на баир далеч от хората – това е невъзможно. Свободата е в това да живееш на една ръка разстояние от другия – хем да можеш да я подадеш навреме, хем да не му пречиш.
В морския приют
През последните години и пея, и си почивам. Обичам да гледам филми, чета. Занимавам се с йога – хата йога, йога нидра. Не ям месо. Пазя си енергията.
Иначе все бързам нанякъде, даже повече отпреди, защото времето ми е все по-малко – и в ежедневен, и в съдбовен смисъл. Готвя. Предимно солено, люто, разядки, но на морето правя и сладко от смокини. Всяко лято съм в моето убежище във Василико, до Царево. Събирам приятели и е пъстро и весело, а Митко Йосифов нарича моя морски приют „Социален дом Йорданка Христова“.
Да дойдеш с бомбите
Родена съм през септември 1943 г. Военновременно бебе, дошло заедно с бомбите над София. Но не помня страдания, а любов, веселие, някакво всеобщо щастие. Имаше уважение и разбиране – и вътре в семейството, и сред хората. Сега гледаме това в турските сериали, а аз го помня, живяла съм го.
Татко работеше в най-голямата парфюмерийна фабрика – „Жермандре“. После дойде еврейското дело (бел.ред. – В началото на 40-те години Рафаел Арие, един от собствениците на „Жермандре“, е осъден на смърт като спекулант), осъдиха собствениците и фабриката затвори. Татко получи травма на окото, започна да работи от вкъщи каквото намери. Дори даваше работа и на други. А след това го настаниха в „Инжстрой“, където имаше и други македонци.
Силата на рода
Израснала съм в „Света Троица” в София. Квартал, приютил бежанците от Егейска Македония след Балканската и Междусъюзническата война. Татко е от Кукуш, дошли тук, когато бил на годинка.
Раздали им парцели в покрайнините на града, за да си построят къщи. Пак се събрали по съседски – хората от Кукуш в съседни къщи. Малко по-надолу събрани от Гевгели и Килкис. Пренесли миналото си, спомените си. Взели своя жив корен и го засадили тук.
Пъстра е кръвта ни на Балканите, не можем да разберем кой какъв е – и българска кръв носи, ама и гръцка, пък се нарича македонец. Но едно е задължително – родът е силен, родът е сила!
Събрали се родовете от „Света Троица“ и решили – ще строят читалище. Събрали пари от бежанските си кесии. Построили културно огнище, нарекли го „Гоце Делчев“, на своя си герой. Сега на това място е техникумът „Попов“. Дядо ми дал пари и той. А и дядото на Катя от „Ритон”. С нея сме братовчедки, от Хаджиминевия род. Та читалището стана сърцето на квартала. Ние израснахме там – имаше огромна кестенова градина, цветя, плодни дръвчета. Играехме като невидели до късно. А в читалището – огромна сцена. Родителите и по-големите деца танцуваха и пееха вътре.
Съвсем близо беше черквата „Света Троица“. Още помня вдовиците, тези достолепни и сериозни жени в черно, които влизаха в черквата по празник, стояха притихнали и се вслушваха в нещо, за което ние, децата, още нямахме сетива. Оттогава обичам черквите.
Дарбата
Музикалната ми дарба е от татко, той дори е пял в хор „Кавал“. В неговия род знаеха много песни, събираха се и пееха като грузински хор – в щедро многогласие.
Много се пееше в нашия македонски квартал. От всяка къща вечер се надигаше я някоя македонска песен, я някоя стара градска. Общуваха хората тогава, смееха се, разказваха си вицове, играеха игри. Помня една от тях, казваше се „Шегите на Амура“. А когато не бяхме на домашната трапеза, отивахме някъде, където да слушаме музика. Водеха ме често в ресторанта до езерото „Ариана”. В ресторант „България” свиреше Сашо Сладура. Нашите танцуваха, а аз сядах долу, на ръба на дансинга, и го слушах.
Спомен за мама
Мама беше домакиня. Изключителна красавица, аз приличам на нея. Сигурно щеше да остане домакиня цял живот, ако не бяхме аз и сестра ми. Тръгна на работа, защото не можеше да понася вечните ни кавги. Разликата ни е само 2 години, почти едновременно ни се разбушуваха хормоните и вкъщи стана непоносимо – карахме се непрекъснато. Мама се принуди да ни запише в различни училища. Но сблъсъците ни вкъщи бяха толкова жестоки, че тя тръгна на работа, за да не се налага да е покрай нас през цялото време.
