Към Токио летим от Истанбул. 12 часа във въздуха. Имаме три дни, преди да се качим на круизния кораб, с който през следващите две седмици ще обиколим три японски острова и дори ще отскочим до Южна Корея. Токио за три дни? Какво пък, никой не очаква разум у туристи.
Текст и фотография / Теофана Шулекова
Уникалната чистота на японците забелязва още Люба Кутинчева, пътешественичка и може би шпионка, която посещава страната в началото на 40-те години на миналия век. После описва възторзите и учудванията си в книга. Но Токио са още небостъргачите, обграждащи градините на императорския дворец, в които винаги нещо цъфти. Тоалетните с пултове за управление, от които вероятно може да се изстреля спътник в околоземна орбита. Храмовете – шинто и будистки, покритите пазари с пъстри юкати за туристите, ателиетата, в които да те облекат като гейша, емблематичните конбини – 24-часови магазини от типа на 7 Eleven. Скъпият квартал „Гинза“, мейдкафетата, в които сервитьорките са в униформи на прислужници и посрещат клиентите с „мяу-мяу“. Кварталът с екстравагантните младежи и косплей бутици „Хараджуку“, статуята на кучето Хачико, което като верен самурай продължило да чака господаря си на гара Шибуя девет години след неговата смърт. И навсякъде страхотна храна. Виждаме и един от 900-те бездомни хора в 14-милионен Токио. Жената се е разположила на тротоара срещу кметството, управлявано сега от друга жена. Оградила е спретнато с картони малкото си притежания, а върху тях е сложила метла. Хигиената ѝ е важна.
Ден 1: Запознанство с кораба
Celebrity Millennium, американски, за две хиляди души, единайсет етажа. Камериерът ни се казва Моис и ще чисти каютата ни два пъти дневно. Не сме сигурни, че го искаме, но нямаме табелката Deep sleep, която виждаме по чуждите врати. Срещу нахлуването на Моис в най-разнообразни часове се запираме с резе в стила на Седемте козлета.
Ден 2: Шимицу – Фуджи сан, матча и унаги пай
Първи досег с провинциална Япония. С безплатен шатъл от кораба стигаме в центъра на града. Там ни чакат доброволци – възрастни жени, които ни помагат да се ориентираме. Областта е известна с производството на зеления чай матча, така че тук всичко зеленее. На местния рибен пазар опитваме сладолед с матча. След няколко несполучливи опита в София давам още един шанс на матчата да ми хареса. Не, пътищата ни от днес окончателно се разделят. Но срещата ми с унаги пая е начало на едно добро приятелство. Въпросният пай се прави от екстракт от езерни змиорки. Прилича на сладкиш от многолистно тесто, в луксозния си вариант е овкусен с бренди. Как ще си набавям дози от него в София, не знам. От пристанището в Шимицу при добро време се вижда Фуджи сан, г-н Фуджи, обожествяваната от японците планина, висока 3776 м. По-висока е от Мусала с 851 м. С пожелателно мислене, което владея благодарение на Наталия Кобилкина, разсеях облаците пред Фуджи и видях бялата му шапка в далечината. Ура, знаех си, че го мога!
Ден 3: Осака – улична храна и купон
Осака е „мяку-мяку”. Така се казва символът на Експо 2025 , което тече в момента в града. Мяку е нещо с пет очи, което танцува и подскача, човешка клетка и символ на технологиите едновременно. Нямаме време да разглеждаме експото. Водят ни в замъка на Осака, впечатляващ с дълбоките 9 метра охранителни ровове, в които сега миролюбиво плават лодки. Ако някъде ще разглеждате японски замък, този е за препоръчване. Обаче – туристи от целия свят, блъсканица. Историята му е пълна с изтъкнати самураи, които или убиват много хора, или тях ги убиват, или се самоубиват. Всичко за едната чест и едната власт. В сувенирния магазин встрани от замъка самураите са изобразени на картички като котки. Това може ли да се случи с нашите национални герои? А после японците нямали чувство за хумор. Екскурзоводката Тоно ни оставя за около два часа в мечтаното сърце на купона в Осака – квартал „Дотонбори“ с големия му канал, шантаво облечените млади хора и френетичните реклами, като преди това с картинки ни е обяснила храните, които си струва да опитаме. Осака е рай на уличната храна, наричат града „кухнята на нацията“. Опитваме окономияки, което напомня кремообразна палачинка със зеленчуци и сос. Местна гордост са и вкусните тестени топки с парченца октопод такояки. Осака е мяку-мяку на фона на по-официозния и стегнат в бели ризи и черни панталони Токио. Изобщо не ни се разделя с нея. Мислено хвърляме една пробита йена в канала Дотонбори (смеем ли да хвърлим нещо току-така в Япония?!), за да се върнем.
Ден 4: Киото – защо само храмове
Предния ден Тоно, която е от Киото, ни е подготвила за разликите между Киото и Осака. Осакци били директни и гостоприемни. Киотци се пазели чужденците да не променят града им с цялата му историческа ценност. Можели да ви предложат чай по пет начина, но четирите всъщност не били истински покани. Примирени с мисълта, че няма да ни поканят на чай в Киото, попадаме в ръцете на отдадения на храмовете екскурзовод Хиро. Купили сме си екскурзия, която включва пътуване с шинкансен от Осака до Киото. Влакът стрела взима разстоянието от около 50 км за около четвърт час. Правя клип при скорост от 240 км/ч. В Киото, старата императорска столица, веднага отиваме да видим Златния храм – еманацията на японскостта и изтънчената естетика. Той се гледа отдалеч, отразен в Огледалното езеро. Сещаме се за Пенчо Славейков: „а то, замряло, нито трепва…/Понякога му сал повърхнини/дълга от лист отронен сепва“. Потъваме в дзен унес за около минута и десетина секунди, защото Хиро ни е приготвил списък с още светилища. Истината е, че повечето древни храмове в Япония са били унищожавани от пожари и възстановявани след това. Златният е подпален през 1950 г. от монах с параноя и шизофрения. Монахът опитал да се самоубие неуспешно, за разлика от обожавания от мнозина писател Юкио Мишима. Той написал романа „Златният храм” и после си направил сепуку (не веднага и не заради романа).
В Киото е навалица, защото е Обон, празникът за почитане на мъртвите предци, и хората се стичат към светилищата. Задръствания и прочие. Не ни остава време да посетим квартала „Гион“, известен със старинните си улички, рьоканите и гейшите. Как може?! Недоволни сме от Хиро, точка. Връщаме се с автобус, донякъде оклюмали.
Ден 5: Кочи – фестивал и катсуо-но-татаки
Пристанище Кочи се намира на Шикоку, най-малкия от четирите основни японски острова. Изглежда че и седемте бога на щастието и късмета Шичифукуджин слизат с нас в Кочи, защото заварваме града, обзет от психеделичната пъстрота на фестивала Йосакой. Не е древен, историята му е от 50-те години, когато местните хора били унили заради рецесия и се решило – трябва да вдигнем духа. Рецептата включвала енергична музика, танци, пъстри костюми и лек състезателен елемент между различните отбори – и проработила. Дори започнали да я копират в други градове и сега в Япония има близо 220 подобни фестивала. Нещо като фестивала в Рио е, но без разголването. Хиляди хора между 9 и 12 август танцуват по улиците на града и щракат с традиционните ярко оцветени кастанети наруко. Отборите са предшествани от музикални камиони джикаташа. Всеградското шоу последните години събира над 20 хил. танцьори не само от Кочи и не само от Япония. Пълна еуфория и щракане с наруко. А който е еуфоричен, той скоро е и гладен. Групата ни няма колебание. Ще се яде катсуо-но-татаки. Всички туристически сайтове са ни заклели, че в Кочи трябва да опитаме непременно ястието от бонито, първа братовчедка на рибата тон, уловена с въдица по древен метод, който включва… ловене с въдица, т.е. рибите се вадят от морето една по една, за да не се увредят. Бонитото се запича в скара, забодена в оризова слама, и в Кочи се сервира с цитрусовия сос понзу, като се поръсва с щипка сол. Допустимо е добавянето върху хапката на суров чесън, джинджифил и лук. В никакъв случай не я потапяйте в соев сос, веднага ще ви разконспирират като кулинарен варварин. Обаче честно ли? Не бях очарована, може би защото не обичам риба тон и цялата ѝ рода.
В Кочи има още много симпатичности и сред тях е Мостът на влюбените. По-точно мостче в сърдечно червен цвят, наречено Харимая. Край него някога се разиграла любовна драма. Младият монах Джуншин се влюбил в търговската щерка Оума и като всеки влюбен решил да ѝ направи подарък – фиба канзаши. Видели го да избира канзаши, усъмнили се и историята се разплела. За наказание двамата били изпратени в изгнание, за да не се срещнат никога повече. Въпросните въз едри фиби – с различни мъниста и пискюли, сега се продават в магазинчетата около Харимая.
И така – Кочи е доза чиста радост.
