Малко са държавите в света, за които човешката представа да е така категорично изградена. Със сигурност това важи за Япония. Кой ли не вече е писал и съчинявал какво ли не за нея, създавайки и затвърждавайки и предразсъдъци, и хиперболизации. Но моите два месеца в тази удивителна страна се оказаха зачеркване на клишетата. Едно по едно. В същински списък
Текст / Светлин Лаубер
„Японците са подредени, изрядни чистофайници, всичко блести, всичко е като по конец“ – не е вярно. Почти всеки втори японец и всеки втори японски дом са точно толкова разхвърляни и чакащи голямото чистене, както навсякъде по света. Далеч не всеки двор пред японска къща е прясно изметен, с изящна малка градина. Точно обратното е. Повече са дворовете, в които има нахвърляни стари велосипеди, щайги, преобърнат шезлонг или пък масичка със счупен крак. И във всичко това има чар. Непрестореност.
„Японците били с патриархално мислене и обществената ролята на жената се ограничавала в тoва да е подчинена“ – не е вярно. Единствено върху страниците на романа „Шогун“. Ако видиш влюбен 30-годишен японец, а аз наблюдавах доста такива, при това не само трийсетгодишни – ето ти онагледена думата „романтик“. За влюбения японец е не само нормално, но и задължително да носи целия багаж на своята дама: чантичката ѝ, връхната ѝ дреха, всичко тежащо ѝ. В огромните шопинг центрове гъмжи от хиляди мъже, готовно носещи в ръцe дамски чанти, дамски палта, дамски шалове и шапки, дори и подарения букет, а до тях съвсем ненатоварена дама чуруликащо определя посоката.
„Япония е една от най-скъпите страни в света, вероятно дори най-, най-скъпата“ – не е вярно. Вече не. Стократно се изумявах в тамошните супермаркети колко по-ниски са доста от цените, сравнени с тези в Германия! И знаейки добре колко по-скъпи са сума ти неща в България, ако ги сравним с цените в Германия, то… изводът е нерадостен, нали? С уточнението: НЕ, Япония не е поевтиняла, а просто нашата Европа, твърде заета с лицемерие, войни, самопредизвикани кризи и бюрократични мастурбации, отдавна надмина в скъпотията си всички. Неслучайно в актуалния официален списък на 10-те най-скъпи градове в света цели 7 от тях са именно тук, на Стария континент, като нито един от останалите 3 не е в Япония.
„Японците са без чувство за хумор“ – не е вярно. Точно обратното! Смятам в някое от предстоящите си телевизионни участия да разкажа конкретно, с доста примери. Хуморът на японеца е фин, не носи обидна за отсрещния нотка. Но никога не липсва подправка, намигване. А, и още нещо: тези хора са големи клюкари! Честно. Някак почти по детски невинно, с дискретно проявено (огромно) любопитство и в мелодичен шепот – хоп, всичко се знае от всички. Естествено, както навсякъде по света, мъжете са по-големите клюкари. Mecтнa поговорка дословно гласи: „Ако искаш всички да узнаят, сподели поверително с японец.“
„Японците били нисички“ – е, това пък колко не е вярно! Половината японски мъже са високи колкото мен (а аз съм 181 сантиметра), като японката е по-висока от средната българка. Апропо, цветът на кожата им всъщност е далеч по-тъмен и по-бронзов (почти „индонезийски“ e), но с пластовете съвършено поставен „невидим“ грим – хоп, ето я аристократичната бледност. Съвсем невинно и невъзмутимо една японка може в продължение на 14 спирки на метрото да поставя нов и нов, и нов слой козметика върху лицето си, като накрая съумява да изглежда просто… лека, светла, почти недокосната. Разцъфваща. Ех, изкуство, да!
„Японците винаги са вежливи.“ Е, не е (съвсем) вярно. Ако в пиков час в метрото се натъкнеш не само на гримираща се японка, но и на изнервен служител и ти самият със стресиран тон го попиташ на английски примерно: „Ще ми обясните ли защо табелата, сочеща посоката, всъщност заблуждава и се въртя в кръг?“, той също на английски ти изкрещява: „Не знам за коя табела държите да обяснявам заблудите ви, но въртенето в кръг е добро за вестибуларния ви апарат. So, keep going!“ (Споменах ли, че японците имат чувство за хумор?!)
„Японците се стесняват да говорят на английски и всячески избягват да го правят“. Не е вярно. Вече не. Младите японци с охота търсят шанс да се упражняват и ето как само защото си попитал за определена спирка на метрото (заради твърде заблуждаващи табелки и твърде хумористични служители), не само си получил отговор от другите пътници, но и се оказваш „въвлечен“ в некратък разговор на английски, състоящ се от 191 техни мили въпроса. (Споменах, че още са и любопитни, нали?)
„Японците са кажи-речи еднакви на вид и трудно можеш да ги отличаваш“ – не е вярно. Търсена, манифестирана и смела индивидуалност. Съвършено нормално е един банков служител да е с платиненоизрусена коса. Без да е гей. Съвършено нормално е служителката в офис да е със сребърно-блестяща пола. Без да е сочена с пръст от другите. Но е и съвършено нормално тези хора да обличат в неделя красивите си традиционни кимона, за да посетят храма и да запалят ароматни пръчици. Без да са особено религиозни.
Да, малко са държавите по света, заслужаващи в такава степен да надзърнеш зад наслоените клишета и предразсъдъци. Още по-малко са държавите, оказващи се дори още по-интересни, когато развенчаеш идеализираните преувеличения. Япония е както едното, така и другото – пъстра, причудлива и многолика.
Ho eдно място във вечно променящата се Япония остава херметически неподвластно на времето, все тъй почти невъзможно за разгадаване. Петнадесетте камъка на шестстотингодишната дзен-градина Pьоaн – Джи в Киото. Един от тях винаги остава невидим, независимо от каква перспектива, позиция или ъгъл наблюдаваш. Камъкът, който не можем да видим. Но усещаме. Присъствието, обещанието на незримото. И този път аз го видях! Осъзнах, че невидимият петнайсети камък всъщност е бил пред мен през цялото време. Просто е покрит с мъх. Само малък зелен силует. Като толкова много неща, за които оставаме слепи, защото вярваме на очите си.
