Тук е мястото да кажа, че в повечето биографични справки за Лорънс Дърел неговите деца не се споменават, въпреки че са акуратно изброени четирите му съпруги. В ровенето за повече подробности за безкрайно интересния му личен живот не открих нищо за отношенията с първата му дъщеря Пенелопа Беренгария. Но се натъкнах на твърдения, че в дневника на втората – Сафо Джейн, след самоубийството ѝ през 1985 г. са намерени свидетелства, че е била изнасилвана от баща си.
През 1945 г. Лорънс Дърел се освобождава, по собствените му думи, от „египетския затвор“, където от 1941 до 1944 г. работи като пресаташе в британските посолства в Кайро и Александрия. Наистина странно звучи това определение – затвор – по адрес на Александрия, в която той изглежда влюбен и я нарича „град на паметта“, превръщайки я заедно с нейните жители в основен герой на „Алесандрийски квартет“.
„Този град е бил построен като бент – да спре прилива от африканска чернота, но тихоногите негри безшумно и полека вече са проникнали до европейските квартали; получило се е нещо като расова осмоза. За да си щастлив, трябва да си египтянка и мохамеданка – меки, отпуснати, подпухнали, всепоглъщащи телеса, с външен блясък, лустровани; огряна от нафтените пламъци, восъчната им кожа става лимоненожълта или пъпешовозелена. Тела – твърди като дървесна кора. Гърди – корави като зелени ябълки. На пипане плътта е студена като на влечуго, а пръстите на ръцете и краката стърчат като кокалести стражи, заели предна позиция. Чувствата им са заровени в неосъзнатото. В любовта не дават нищо от себе си, защото нямат какво да дадат, ала те обгръщат, като змии се увиват около теб, обсебват те с измъчените си лица – мъчението на неизразения копнеж, който лежи на противоположния полюс на нежността и удоволствието. В продължение на векове са били затваряни в обора заедно с добитъка, забулвани, обрязвани. Угоявани на тъмно със сладка и мазнини – превърнали са се в бъчви на удоволствието, които се търкалят върху хартиенобели, прорязани от сини вени нозе.“
От Александрия Дърел се връща отново в Гърция, като прекарва две години на о. Родос в качеството на директор връзки с обществеността на Додеканезите. През 1947 г. писателят заминава за Аржентина, за да поеме поста директор на Британския съвет в Кордоба. Две години по-късно вече е в Европа, назначен за пресаташе на британското посолство в Белград (Югославия).
През 1952 г. Дърел се установява на остров Кипър с цел да се посвети само и единствено на писане. Изкарва си хляба с преподаване на английски. Някъде по това време съпругата му Ева Коен получава нервен срив, диагностицирана е с депресия и шизофрения, което налага да бъде хоспитализирана в Англия. Само след година започва конфликтът между гърците киприоти, жадуващи да се присъединят към континентална Гърция, турците киприоти, борещи се за независимост, и англичаните, които не желаят да изпуснат контрола върху острова. Дърел по това време изоставя преподаването и става офицер за връзки с обществеността в Никозия. Книгата му „Горчиви лимони“ (1957 г.) е неговото виждане на събитията в тези трагични дни. На Кипър той
Започва да пише „Жюстин“
първата книга от „Александрийски квартет“, завършен в целостта си във Франция, където писателят се установява през 1956 г.
В „Жюстин“ Дарли, главният герой, от чието име се води разказът, се опитва да се възстанови след връзката си с омъжената Жюстин Хоснани и най-вече да я проумее. „Използваме се един друг като сатъри, за да съсечем онези, които обичаме истински“, разсъждава героинята му и действа точно така. Мимоходом ще спомена, че романът „Жюстин“ е адаптиран за голям екран през 1969 г. – в главните роли са Анук Еме, Майкъл Йорк (Дарли) и Дирк Богарт (Леополд Пърсуордън, писателят, с чийто цитат започнах този текст – б.а.).
Динамиката на повествованието се променя във втората част на „Александрийски квартет“ – „Балтазар“, наречена по името на приятеля на Дарли, лекар и мистик, който тълкува събитията, заплетени в първата, предимно от философска и интелектуална гледна точка. Ето ви една негова, на Балтазар, характеристика: „Освен това бе и единственият мъж, чиято педерастия не пречеше на вродения му мъжки ум и мъжки начин на мислене.“
В образа на Дейвид Маунтолив, познат от първите две части на тетралогията, но истински влизащ в действие в третата, носеща неговото име, Даръл обобщава дипломатическия си опит. Маунтолив е дипломат от кариерата, който най-сетне оглавява посолството на Великобритания в Египет, където вече е преживял зашеметяваща любов с коптка, майка на най-добрия му приятел, съпруга на Жюстин – Несим Хоснани. В „Маунтолив“ най-ярко и силно се усеща атмосферата в Александрия в навечерието и по време на Втората световна война. И в един момент, когато ви доскучава от описанието на интригите и дипломатическите совалки, Дърел ви
Забива в пустинята
с нейния неподражаемо жесток и непонятен за чужденеца нрав.
„Колеха камилите на Наруз за празника. Клетите създания клечаха, без да помръднат, със свити под себе си предни крака като котки, докато цяла орда мъже със секири и сатъри се нахвърлиха срещу тях, огрени от лунната светлина. Кръвта ми се смръзна, въпреки това не можех да откъсна очи от зловещата гледка. Животните не правеха никакви опити да избегнат ударите, не издаваха никакви звуци, докато мъжете ги разчленяваха. Брадвите се забиваха в тях, сякаш огромните им туловища бяха от дървесна кора, и с всеки нов замах потъваха все по-навътре. Отсичаха цели крайници така безболезнено, поне така изглеждаше, сякаш окастряха дърво. Децата танцуваха наоколо под лунните лъчи, събираха изхвръкналите встрани парчета месо и тичаха с тях към осветения град– големи късове кърваво месо. Камилите гледаха втренчено луната – мълчаливо и невъзмутимо. Първо отрязаха краката, после издърпаха вътрешностите и най-накрая отсякоха главите, които тупнаха под остриетата като глави на статуи и останаха да лежат в пясъка с отворени очи.“
„Трудно е да се пребориш с желанията на сърцето; каквото иска, сърцето го преследва докрай с цената на душата“, пише Дърел, чийто герой Дарли в четвъртата част на квартета – „Клия“, най-сетне намира спокоен пристан при жената, за която е отреден.
След „Александрийски квартет“ Дърел създава още два прозаични цикъла: „Въстанието на Афродита“, включващ в себе си романите Tunc (1968) и Nunquam (1970), и „Авиньонски квинтет“ (1974-1985). Но нито един от тях не е посрещнат с такъв възторг като „Александрийски квартет“. Лорънс Дърел продължава да пише и поезия – сборник с най-добрите му стихове (Collected Poems) излиза през 1980 г.
Издател на Дърел е не друг, а самият Томас Стърнз Елиът, когото писателят нарича свой
Литературен „чичо“
заедно с гръцкия поет Джордж Сеферис и американеца Хенри Милър. Споделял е, че за първи път прочел „Тропика на рака“, намирайки книгата в една обществена тоалетна. И тя го потресла „от кора до кора“. Написал възхитено писмо до Милър, станало първата брънка от епистоларната им връзка в продължение на 45 години.
През 1962-ра двамата писатели се срещат на Международна писателска конференция в Единбург, където в своя доклад на тема „Бъдещето на романа“ Уилям Бъроуз казва: „Лорънс Дърел прокара път към развитие на нови форми на писането за време и пространство, за да видим събитията от различни гледни точки и да осъзнаем, че така погледнати, те буквално не са същите събития, и старите концепции за време и действителност вече не са валидни.“ Lawrence Durrell has led the way in developing a new form of writing with time and space shifts as we see events from different viewpoints and realize that so seen they are literally not the same events, and that the old concepts of time and reality are no longer valid.
Междувременно заболяването и дългата раздяла са докарали писателя до развод с Ева Коен. Ева взема детето при себе си в Англия, Лорънс преживява на Кипър. Не остава дълго сам – срещнал сродна душа в лицето на 13 години по-младата от него писателка Клод-Мари Винсендон, той отново е влюбен и вдъхновен. Забележете, тя е
Също еврейка, родена в Александрия
С нея се преселват във Франция, купуват си имот на село и заживяват с надеждата това да е дълго и щастливо. И плодотворно, разбира се. Сключват брак през 1961 г. в Лондон, но той продължава има-няма шест години – на 1 януари 1967 г. Клод-Мари издъхва в клиника в Женева, не успяла да пребори рак.
„Любовта е ужасно устойчиво нещо и на всекиго от нас се полага определена порция от нея, определена дажба – пише Лорънс в „Александрийски квартет“. – Тя може да има безкрайно много проявления и да се привързва към безкрайно много хора. Но е количествено ограничена, тъй като подлежи на изразходване, може да се износи, да капитулира, преди да е стигнала до истинския си обект. Защото целта на нейното пътуване се намира някъде в най-съкровените глъбини на душата, където тя се разпознава като любов към себе си, тоест основата, върху която градим душевното си здраве. Но то няма нищо общо нито с егоизма, нито с нарцисизма.“
През 1973 г. писателят встъпва в четвърти поред брак с Жислен дьо Боасон. Една година прекарва в САЩ, където преподава в Калифорнийския технически институт. Връща се във Франция и през 1979 г. се развежда. Съкрушен е от смъртта на майка си през 1982 г., но истински съсипан е от самоубийството на дъщеря си Сафо Джейн през 1985 г. Дългогодишен пушач, Дърел е измъчван от емфизем. Умира от инсулт на 7 ноември 1990 г. и е погребан в Сомиер.
„Мъртвите са навсякъде. Не могат да бъдат просто ей така избегнати. Човек усеща допира на тъжните им кокалести пръсти, които опипват слепешком преградите на потайния ни личен живот, как тропат, за да не бъдат забравени, искат отново да влязат в живота на плътта – свират се между ударите на сърцето, нахлуват в прегръдките ни. Носим у себе си биологичните трофеи, които са ни завещали, напускайки живота – формата на очите, извивката на носа, непривичен смях или трапчинка, която извиква отдавна погребана усмивка. Всяка целувка, която си разменяме, води родословното си дърво от корените на смъртта. И в тези целувки ние отново съживяваме отдавна забравена любов, която напира да се прероди. Корените на всяка наша въздишка са заровени дълбоко в земята.“
