„Боже, щом тази жена пише така в първата си книга, какви ли ще са следващите?“ Това си помислих, като затворих последната страница. Така зряло, така майсторски, така омайно. Все по-рядко ми се случва книга да ме грабне, да ме задърпа за перчема и да не ме пусне до края, да препускам задъхано през страниците, да си налагам да забавя, за да си запазя удоволствието малко по-дълго. Е, тази го направи.
„И леглото ни е зеленина“
Издателство „Жанет 45“, 2025
Новата българска литература, мисля си, тече основно в две направления. От една страна, имаме самоцелно нарцистично интелектуалничене, целящо да ни покаже колко ерудиран е авторът и колко разбира нещата. От друга страна, имаме превтасала „българщина“, в която мъдри баби говорят на „чедо“ и „щерко“ и изричат просветлени прозрения, до които и Коелю не е стигал. „И леглото ни е зеленина“ не прави нито едно от двете, а поднася майсторски разказана история, плътни, пълнокръвни и многостранно изградени образи и всичко това написано на вълшебен език, който ме кара да препрочитам всяка фраза по няколко пъти – ей така, от чиста наслада.
Историята се развива в началото на ХХ век в Егейска Македония – бурни времена и бурни места, но Виолета Радкова не се е изкушила да напише книга за войни и политика. Те са само рамката на разказа, в чийто център е Иван Кляндов, момче-мъж, което гори със свой собствен тъмно-светъл пламък, невписващ се никъде. Пътешествията му са както външни, до другия край на света, така и вътрешни, в търсене на онова, което ще утоли жаждата на сърцето. Два паралелни възможни живота, така преплетени, че до края не разбираш кое е сън, кое реалност.
Много обичам магически реализъм, а в този на Виолета Радкова има повече от драматизма на Маркес, отколкото от красивичкия, декоративен тип, който е по-модерен напоследък. Докато четях, си правех някакви паралели със „Сто години самота“ и Аурелиано Буендиа, но единствено като усещане, а не като копиране. „И леглото ни е зеленина“ е много българска (слава богу, без да се изкушава от „чедо“ стилистиката) и едновременно с това много космополитна и общочовешка книга. Прочетете я, после ще ми благодарите.
„Всички се сурват между рехавите дървета отстрани на пътя, разриват пръстта и жълтите листа, тичат, ще се пребият. Щом стигат брега при Козята дупка, чинно се строяват и гледат как Иван се готви да скочи във водата. Сега им изглежда малко по-различен. Все така си е хърбав, ще се скърши, ребрата му стърчат, опъват кожата като лъкове. Ръцете и краката му са си все така тънки и дълги вейки, покрити с лек тъмен мъх. Косата му е крило на гарван, покрива ушите. Обаче има нещо твърде тревожно в това дете. Сигурно е заради очите му. Много са страшни, без да са страшни, много са тъжни, без да са тъжни. Гледаш, гледаш и си викаш: „Няма да го бъде този“, то си му е написано на лицето. Не може през тоя живот да се мине с такова лице, с такива очи. Ама и това ако е обяснение! Как е най-правилно да се каже? Как е най-правилно да се обяснят две момчешки очи, две трагични очи, мрачни, мъчни? Сега, ако ви се намира подръка да видите снимка на дете, което е умряло като дете, без да порасте, без да разбере нищо за нищо, може и да ви стане ясно. Само дето нашето момче ще го бъде. Ще го бъде, и още как.“
