Дача Мараини – нематериалното културно наследство на Италия, гостува в София в края на миналата година. Сини очи, синьо колие, син пръстен. Долетя от Мексико, където е била поканена като лекторка. Преди това е била в САЩ. За нищо на света не може да ѝ дадете 87 години – жив поглед, изправени рамене, остър ум, въпреки че подобен комплимент може би няма да я впечатли. Има по-важни теми от възрастта на една жена. Например феминизмът, макар Мараини да не се определя като феминистка, а като заемаща страната на жените.
Текст / Радея Гешева
Тя е авторка на 22 романа, 19 сборника с разкази, 5 сборника с детска литература, 10 стихосбирки, 22 пиеси. Носителка е на 66 литературни награди, почетни грамоти, медали и отличия. Сред творбите ѝ се открояват „Спомени на една крадла“ (1972), „Багерия“ (1993), „Мрак“ (1999), спечелил наградата „Стрега“, „Нямата херцогиня“, награден с „Кампиело“. В София тя представи сборника си с писма до режисьора Пиер Паоло Пазолини, с когото е била близка приятелка – „Скъпи Пиер Паоло“ (издадена от „Колибри“ в превод на Вера Петрова). Гостуването ѝ се случи благодарение на директорката на Италианския културен институт у нас Мария Маца и на Софийския международен литературен фестивал. Мараини е дългогодишна партньорка на Алберто Моравия, познава отблизо много от прочутите италиански интелектуалци, а покрай Пазолини – и влюбената в него оперна дива Мария Калас.
С благородно родословие
Дача е дъщеря на флорентинския антрополог, ориенталист и писател Фоско Мараини и на изкуствоведката и галеристка от благородно сицилианско потекло принцеса Топация Алиата. Ражда се във Фиезоле – малко градче на няколко километра от Флоренция в областта Тоскана, през 1936 година. Подобно на всички населени места в тази част на Италия и то има своя особен чар. От градчето се разкрива гледка към река Арно, към омайващи панорами и археологически разкопки. Част от действието в „Декамерон“ на Джовани Бокачо, също тосканец, се развива по хълмовете около Фиезоле. Неговите пейзажи са описани в „Стая с изглед“ на Едуард Морган Форстър, както и в „Италиански часове“ на Хенри Джеймс.
Дача Мараини, разбира се, е повлияна от семейната среда. Едната от бабите ѝ, модел от полски произход, остава в историята на световната литература като английска писателка – Корнелия Едит „Йои“ Крос. Другата е оперната певица Ория Мария Амелия „Соня“ Ортузар Овале де Оливарес. Единият ѝ дядо е собственик на винарната „Корво“, еногастроном и ценител на кулинарното изкуство – Енрико Мария Алиата ди Вилафранка. Другият е известният за времето си италиански скулптор Антонио Мараини, депутат в парламента от 1934 до 1939 г. За роднините си Дача казва: „В моето семейство всички пишеха – имах баба писателка; баща, автор на книги за пътешествия; дядо, който пишеше философски творби. Всъщност писането донякъде беше семеен занаят. У нас липсваше всичко друго, но не и книги.“
Ужасът в Япония
Въпреки впечатляващата семейна среда детството на Дача Мараини е белязано от травма. Част от него тя прекарва в Япония. Отива там с родителите си през 1939 г., след като баща ѝ печели стипендия за изследване на етническата група айну. Малко по-късно Мусолини е свален от власт и арестуван. Италия прекратява съюзническите си отношения с Германия и Япония. Мусолини обаче е освободен от командоси на Хитлер и възстановен на власт в Република Салò – територия в Северна Италия, която възобновява съюза с прохитлеристкия блок. Японските власти призовават италианците в страната да се закълнат във вярност към Република Салò. Фоско Мараини и Топация Алиата отказват, заради което са арестувани и изпратени в концентрационен лагер.
Следващите две години са истински ад за семейството с три малки дъщери. Принудени са да живеят с шепа ориз, а менюто им по принуда включва мравки, жаби и змии. Писателката, която тогава е на 7 години, помни и до днес престоя си в концлагера близо до Нагоя. Определя го като „рана“, оставила белег в съществуването ѝ. Спомня си, че коремът ѝ бил подут от паразити, а краката и ръцете ѝ – кожа и кости. Баща ѝ е принуден да прибегне до юбикири – отрязване на пръст и хвърлянето му в лицето на врага, в случая на лагерния началник. Така си извоюва уважение и комендантът им осигурява коза, която с млякото си буквално спасява семейството от смърт.
„Споменът от глада в концентрационния лагер беше толкова жив, че години наред криех храна в шкафчетата или в земята – къшей хляб или други неща за хранене, скрити от страх да не остана отново без тях.“
Тежкият спомен бележи творчеството на Дача Мараини. Във всяка нейна книга – сборник разкази, есета или роман – има детайлно описание на храна като супа, ризото, паста и сладкиши. Ще сравни и писането с приготвянето на храна:
Писането е като хляба: тестото трябва да се меси продължително със зехтин и лакти, да се остави да си почине, да втаса, още да се размесва и накрая да се хвърли в пещта.
Преживяното в концлагера ще даде и друга от посоките в творчеството ѝ – силният интерес към затворени места като манастири и затвори сюблимира в романа ѝ „Спомени на една крадла“ за жена, попаднала в затвора, а после и в лудницата.
Неуспешен брак и аборт
През 1959 г. Дача Мараини се омъжва за художника от Милано Лучо Поци. В началото всичко върви гладко, но не след дълго съпругът се опитва да ограничи заниманията на жена си. За нея обаче свободата е на първо място и по време на брака си с Поци тя се чувства като птица в клетка, макара и златна. Дача се разделя с него четири години по-късно. По-точно той я напуска, докато е бременна.
В „Щастливото тяло. История за жени, революции и отиващия си син“ авторката си спомня проблемната бременност, завършила със спонтанен аборт в седмия месец. През този период е принудена да лежи. Запълва времето си, като чете на глас часове наред, сякаш детето, което расте в утробата ѝ, може да чува. Обръща се към него, наричайки го Загубеното. Абортът ще стане една от важните теми в литературните и обществените прояви на Мараини.
Съжителството с Алберто Моравия
Дача за първи път вижда големия писател, сценарист и журналист Алберто Моравия в едно кафене. Той е с 29 години по-възрастен от нея. Срамежливо го пита дали би прочел неин ръкопис. На Моравия му харесва стилът ѝ. От този момент двамата стават неразделни, живеят заедно от 1962 до 1983 година. Любовта им по нейните спомени е чувствена, но и „любов с мъж, който ми беше баща, син и брат.“ Благодарение на Алберто Дача попада в най-високите интелектуални кръгове, създава приятелства с много от знаковите за периода писатели, поети, творци. Сближава се със световноизвестния режисьор Пиер Паоло Пазолини – велик провокатор, убит заради хомосексуалните си наклонности, с Елза Моранте – първата съпруга на Моравия. Докато са в Париж, често им гостуват Итало Калвино, Леонардо Шаша, Анджело Мария Рипелино, Мишел Бютор, Маргьорит Дюрас.
Двамата купуват и къща в аристократичния италиански курорт Сабаудия, която да делят с Пазолини, хармонията между тях изглежда ненарушима. Според Дача причината за раздялата ѝ с Моравия е, че от един момент нататък всеки създава свой отделен свят, истории, среда. Двамата обаче запазват добрите си отношения. Дори ден преди да умре, Моравия отива у Дача Мараини и я моли да пътува с него до Мароко, защото си е забравил там обувките.
Пътешествия към изгубения свят
С Моравия Дача Мараини намира още една форма на свободата – пътуването. Пътешествията за нея са вид открития. С двойката обикновено пътува и Пазолини, а любимата дестинация на тримата е Африка. Африка преди времето на религиозните конфликти, с нейния примитивен бит, но и с естествените простодушни нрави на хората. При едно от пътуванията с тях идва и влюбената в Пазолини Мария Калас. Дача предчувства неприятности с капризите на една толкова голяма звезда, но Калас се държи мило, спи с останалите в опушените африкански колиби. При една от нощувките тя споделя надеждите си да накара Пиер Паоло да се влюби в нея и като жена – едно невъзможно желание. Говори за връзката си с Аристотел Онасис, който се държал с нея снизходително като господар на света (по спомените на Дача в книгата „Скъпи Пиер Паоло“).
Освен по разбитите прашни пътища на Африка личната екстравагантност на Мараини и Моравия ги отвежда и на места като Института за вечна младост в Румъния, откъдето им остават спомени за изключително приятни масажи в помещения с остър мирис на сяра. А може би там се крие и разковничето за младежкия вид на самата Дача, с който впечатлява и до днес.
При тези пътешествия ключово е увековечаването на мига. Тогава се проявява и страстта на Мараини към фотографията. Наследява я от баща си, който винаги носел със себе си хубав професионален фотоапарат и запечатвал всеки любопитен житейски момент. Когато пътува с Моравия, Пазолини или някой от другите им приятели, тя също винаги носи фотоапарат. В Африка, Йемен или Корея Дача снима.
Монахинята картезианка
Що се отнася до писането, Мараини се определя като монахиня картезианка. Всяка сутрин става в осем и половина и седи на писалището си до два, след което започва отново следобед. Пише и пренаписва многократно – преди на пишещата машина, сега на компютъра. Използва всякакви дигитални устройства, влиза в платформи за онлайн срещи.
Сред темите ѝ на първо място е насилието срещу жените, водещи персонажи в нейните романи. Говори и за проблемното детство, за мафията, за злоупотребите в градовете като презастрояване и незаконни строежи, за насилието над животни – една от причините, поради които става вегетарианка.
Женските образи в творчеството на Мараини винаги са активни, искат да постигнат повече – поне равенство, и на бойното поле на писането, стремят се да бъдат признати и уважавани. В почти всяко свое интервю тя отбелязва, че обикновено в антологиите и в учебниците по италианска литература има отделни глави – по една за всеки писател – за Алберто Моравия, за Итало Калвино, а всички авторки, ако въобще присъстват, са събрани в обща глава. Писателката се бори и за женската форма на съществителните, особено свързани с професиите. Мараини дори осъжда граматиката като мизогинна, защото задава парадигмите, че мъжкото е универсално, а женското – специфично. Според нея феминизмът е най-голямата мирна революция в историята на човечеството. За нея особено значим е приетият през 1981 г. в Италия закон, отменящ убийството на честта, който на практика е давал картбланш на мъж да убие изневеряващата му съпруга.
Дача Мараини е очевидка на Втората световна война, на следвоенния икономически бум, на събитията от 1968-а, на 70-те години с убийството на Алдо Моро, на реформите от 80-те, издигнали Италия до пета индустриална сила в света, на 90-те с операция „Чисти ръце“ и преследването на организираната престъпност, на началото на новото хилядолетие с едно от най-новите предизвикателства пред човечеството – изкуствения интелект. С живота и творчеството си тя заявява, че е жена на война. Продължава да пътува, да снима, да пише, да защитава позицията си за ахилесовите пети на обществото.
Баща ѝ имал мото – прави каквото искаш, стига да запазиш достойнството си, действай по усет, стига да не загубиш самоуважението си. И Дача Мараини продължава да е добра дъщеря на баща си.
___________________________
Визитка:
Радея Гешева е главен асистент доктор в специалност „Италианска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Води лекции по италианска литература, упражнения по устен превод, превод на художествена литература, памет и култура в италианската литература. Тя е стипендиантка на Министерството на външните работи на Република Италия, сътрудник и преводач на Италианския културен институт в София. Официален преводач на папа Франциск по време на апостолическата му визита в България през 2019 г. Защитава дисертация на тема „Език и памет в проекта Écriture féminine (романите на Наталия Гинзбург, Дача Мараини и Елена Феранте)“. За Мараини тя пише и в монографията си „Енигми и парадигми при някои италиански писателки от XX век“ (ИК „Парадигма“, 2023), която подарява на италианската писателка при срещата им в София. Запознава се с нея още през 2013 г., като и до днес поддържат връзка чрез дигиталните комуникационни канали.
