„Мамо, никога няма да познаеш какво пуснаха на Comic Con“ – заяви синът ми. „Бяла роза!“ – изстрелях аз и се разсмях просто защото това беше най-абсурдното предположение, което ми хрумна. Ще повярвате ли? Оказах се права. И видеото на облечени като аниме герои деца, потропващи хоро, го потвърди.
Вкъщи се шегуваме, че „Бяла роза“ е химнът на българското поколение Z и тази шега през последните 20 години се превърна в горчива констатация. В елитната столична гимназия, в която учеше синът ми, въпросното произведение звучеше през ден. Голямо междучасие, „бяла роза със бодлите“ гърми от тонколоните, момичета и момчета играят хоро на двора. Първи учебни дни, изпращания, балове – нямало е случай, който да е минал без оркестров съпровод. Всъщност всички първи учебни дни още от първи клас бяха озвучени от бодрите ритми на „Бяла роза“, вероятно приета за най-подходящ музикален израз на просвещението и любознателността. Защо ли изобщо се учудвам, че десет години по-късно същите тези деца спонтанно (и доброволно, както изумено подчерта синът ми) тропат хоро в голямото междучасие, на рождените си дни, на фестивал за аниме и гейминг култура като Comic Con? Да не забравяме и градинката пред Народния театър, обърната на селски мегдан – сякаш „народен“ вече се възприема съвсем буквално. Докато обсъждахме темата в редакцията, една от колежките с удивление сподели: „Отивам снощи на театър в Народния – отпред някакви хора играят хоро. Свършва постановката, излизам – те още са там.“
И не само там, те са навсякъде. Незнайно как „Бяла роза“ е станала символ на българщината и родолюбието и няма да се учудя, ако в недалечно бъдеще измести националния химн на Нова година. Жива и здрава да е Славка Калчева, превърнала се в българската Марая Кери. Жената е намерила ниша, запълнила я е по-скоро неволно, отколкото планирано. Има си своята аудитория и няма нищо лошо в това. Стига аудиторията да е 60+, както е логично, а не 15+.
Вероятно много от вас ще възразят, че всъщност тези прояви на „патриотизъм“ са похвални. Че е по-добре децата да са пристрастени към „Бяла роза“, отколкото към „бело“, и че този вид музика, погрешно приемана за автентичен фолклор, е по-стойностна от чалгата. На първото ще отговоря, че много често двете вървят заедно, а на второто – че не съм сигурна кое е по-опасно за ценностите и добрия вкус. Турбо чалгата поне е откровено пошла и не се преструва на нещо, което не е. Докато белорозието мимикрира, приема най-различни форми, промушва се в рекламите (да, за Мариамед говоря, „хита“, който цяла България си припява), заема челните места в класациите на най-продаваните книги и през цялото време ни убеждава, че ето, това е то истинското, изконно българското, дълбоките корени, които ни свързват с тая земя.
Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров. Чиста проба подмяна си е на истинския фолклор, на традициите, на автентичността. Лесно смилаема партиотична дъвка, която няма необходимост от задълбочаване, изучаване и памет. И това го казвам не като безроден хейтър, а напротив – като човек с много силно чувство за корени и принадлежност. Синът ми впрочем, който вероятно знае много повече за родовата си история от мнозинството белорозци, сподели как, ако каже, че не го кефи тая история с „Бяла роза“, го гледат лошо като родоотстъпник някакъв.
Аз пък им се чудя на тези деца, българското поколение Z. Сякаш колкото повече се отваря светът пред тях, толкова повече се стеснява прозорецът, през който го гледат. Могат да пътуват навсякъде без проблем, да срещат различни хора, да опознават различни култури… И едновременно с това вкусовете, познанията и разбиранията им са все по-локални (парадокс – „локален“ е голяма обида в тийн речника).
Помните ли, като падна Стената в началото на 90-те, как жадно поглъщахме всичко, дошло отвън? След годините на културна и духовна изолация бяхме закопнели за непознатото, различното, новото. Искахме да слушаме, да гледаме и да четем това, което и нашите връстници в Европа, да сме част от този шарен космополитен свят. После нещо се обърка неусетно и процесът тръгна в обратна посока. И ми е мъчно, и ме боли, защото не е добре да си по-тесногръд и невеж от родителите си, противоестествено е.
Иска ми се да го прегърна това поколение Z и да му кажа, че светът е голям, много по-голям от „Бяла роза“. Че в него има и музика, и книги, и филми, и всякакви чудни неща. Че вместо да тропат хоро пред Народния, може да отидат в някое затънтено село, да издирят последната останала стогодишна баба и да запишат това, което ще им разкаже, преди да е изчезнало съвсем. Че богатата култура не е минус и опознаването на чуждата не те прави национален предател. Че мястото на Ботев и Левски е в сърцето и делата, не върху прасците. Че трябва да вървят напред, а не назад. И докато си го мисля всичко това, ме обзема чувство за вина пред тях, нашите деца. Защото тази бяла роза ние им я поднесохме, а те просто я приеха.
