Някога, в зората на дните, когато Господ се чудел на кого какво да даде, на Бусинци се паднала глината – любимият материал на Създателя, който сътворил от нея скъпия ни прадядо Адам
Текст / Теофана Шулекова
Бусинчани седнали на грънчарските колела и ги завъртели, а някои го правели с левия крак, защото така сърцето се накланяло към съда, който оформяли с ръце. Помни се, че през Възраждането тук са пулсирали близо 300 колела, имало ги в почти всяка къща. Със султанско разрешение майсторите можели да продават съдовете си из цялата Османска империя. От глина правели почти всичко – корита за къпане на бебетата, ветропоказатели, паници за врачки и баячки, и оканичета – украсени с релефни фигурки съдове за вино или ракия, с които „окали“, канели на сватба. Бусинският почерк включвал използване на жълта, зелена и виненочервена боя, мотиви като житен клас и слънчева спирала. Майсторите имали и чувство за хумор, така че се появили дяволската и свекървината стомна със скрити в тях загадки, които били нещо като тест за интелигентността на младата булка. Тя трябвало да открие къде са отворите за пиене или за наливане на водата.
Постепенно промишлените стоки започнали да изместват бусинската керамика от домовете. След 1944 г. комунистическата власт забранила временно на майсторите „частници“ да работят. Така или иначе колелата намалели. Последният грънчар в селото бил Петър Гигов, който не просто оцветил с авторския си почерк традицията, но и събирал старинни съдове, възпроизвеждал ги по намирани из селото и околностите му чирепи. Отдолу с букви в самата глина описвал предназначението им. Починал през 1991 г., но негова керамика е в сбирките на световни музеи като пример за самобитно изкуство. Правени и събирани от него съдове са в колекцията на наскоро обновената експозиция в Музея на бусинската керамика, в който ще срещнете д-р Милена Катошева, директор на Историческия музей в Трън, и нейния разказ за местната школа от позицията на етнолога.
Днес в селото отново се върти грънчарско колело, зад което сяда Стефка Бонева. Тя е психоложка по образование, но корените ѝ от Бусинци все по-често я придърпват към глината. Вече има и майсторско свидетелство по художествена керамика. С мъжа ѝ Александър, който пък е биолог, възстановяват една от къщите, в които е имало грънчарница. И сега Жълтата къща просто грее на главната улица на селото, малко след Музея на бусинската керамика. Стефка е там с черните си коси, с умението да разказва истории, да изважда детайли като скрити в глината съкровища, да разпалва любопитство. Включително и детското – в нейната „Бусинска сръчкотилница“ идват много групи от деца, които могат да докоснат глината, да оцветят паница или чаша, да пуснат въображението си да тича. Има и модул, свързан с меда и отглеждането на пчели. Възрастните също са добре дошли за грънчарски занимания, включително за работа с дива глина, добивана по старинна технология. От няколко години Стефка и семейството ѝ организират и летен Фестивал на сръчните ръце, в който участват и местни производители на вино и ракия, на сладка и трънски гозби.
Бусинци и околностите му са осеяни с чирепи. На късмет е да намериш парченце от глинен съд – кой знае, може да е още от времето на траките. Улиците и дворовете са пълни с истории, дори и днес, ако настроите душата си и се ослушате, може да чуете туптенето на онези 300 колела… Вероятно ги е чула и Виктория Бешлийска, чиято успешна литературна кариера тръгва именно оттук с написването на романа „Глина“, превърнал бусинската керамика в разпознаваема литературна марка.
За контакти: Бусинска сръчкотилница, тел. 088 830 0835
