На 81 години тя е рок звезда в света на литературата. Феминистка, активистка, носителка на „Букър“ и една от авторите, които наистина виждат бъдещето
Годината е 1985-а. Въображението и дългогодишно проучване водят писателката Маргарет Атууд в ужасен свят на фундаментализъм, теокрация и връщане на стари канони, отдавна останали в добре забравеното минало. Хаосът, който перото на Атууд рисува, звучи все по-опасно. Дори самата тя изтъква, че книгата я плаши. А тя е „Разказът на прислужницата“. Година по-късно Маргарет Атууд изживява най-големия успех в кариерата си, който някак предвещава успеха й днес.Точно навършила 47 години, писателката става световна звезда и финалист на наградите „Букър“ със своя шести роман, в който Америка е прекръстена на Гилеад, а хората са превърнати в сиви и червени клонинги един на друг. Романът има няколко вдъхновения. Първа е легендата, която 20-годишната Маргарет чува от баба си за тяхна роднина, обвинена във вещерство и обесена на площада. Мери Уебстър, както е било иметo на роднината на Маргарет, не успяла да умре веднага и висяла на въжето цяла нощ, докато на другия ден я свалят. Историята на полуобесената Мери останала в историята на малкото градче и стигнала до младата Маргарет. Като творец, надарен с талант да разглежда всяка история от различен ъгъл, да мисли рационално и да бъде изключително наблюдателна, Атууд разгръща многопластово драмата в романа, направил я звезда. Второто вдъхновение идва от реални истории за общества, които Атууд чете по онова време.
“Живеехме в Западен Берлин, когато падна стената. Там започнах „Разказът на прислужницата“ на немска пишеща машина, взета под наем. Бях от тийнейджърите, които четяха „Прекрасният нов свят“, прочетох „1984“ скоро след като излезе и винаги съм искала да напиша антиутопия. Но повечето бяха от мъжка гледна точка. Реших, че ще е интересно да взема такова антиутопично общество и да го обърна, да покажа какво е през женската гледна точка.”
В живота не всичко може да се избира, но може да се научим да го приемаме като даденост.
Родена през 1939 година в Отава в семейството на ентомолога Карл Едмънд Атууд, Маргарет – средното от общо три деца, прекарва голяма част от детството си, местейки се между Северен Квебек, Отава, Су Сент Мери и Торонто. Причината е изследователската работа на баща й. „Още на шест месеца са ме носили в гората в чанта. Баща ми беше горски ентомолог. Живеехме в палатки, докато той построи по-голяма къща. Нямаше ток, имаше две печки на дърва.”
Благодарение на баща си и на това, че прекарва голяма част от детските си години по-често в гората, отколкото в града, Атууд развива способността да е рационална и изключително наблюдателна. Поради постоянното местене на родителите си Атууд не посещава редовна гимназия, докато не навършва 12 години. За сметка на това прекарва дните си в четене. Писането е част от живота на Атууд от 6-годишната й възраст. „Прописах рано. Пишех комикси и разказчета. На 7 години написах първия си роман. За една мравка. Не беше голям успех, но беше с илюстрации. После загубих интерес към писането, исках да стана художник.”
Не става художник, но в ранна тийнейджърска възраст обмисля да стане домакиня или помощница.
Добрите преценки идват от опита. А опитът идва от лошите преценки.
„В учебниците ни за професионално ориентиране от 1952 година имаше много поприща за мъже и пет за жени – медицинска сестра, учителка, въздушна стюардеса – тогава така се наричаше, секретарка и специалист по домакинство. Избрах последното, защото беше най-доходно. Мотивите ми бяха користни.”
„Това беше началото на 50-те години – десетилетието, когато се положиха целенасочени усилия жените да се вкарат вкъщи с четирите деца и домакинстването, за да има работни места за мъжете, които се връщаха от война. Беше военната фаза на училищата. Момичетата влизаха през една врата, момчетата влизаха през друга, после седиш в редици, вдигаш ръка… Нещата се движеха с много бавна скорост. Тогава развих способността да си давам вид, че внимавам, докато си мисля за нещо друго.”
Цялото й семейство – майка, баща, брат и сестра, смятат, че Маргарет ще стане домакиня. Дори започва да си шие дрехи, които изглеждат добре отвън, но има опасност да се разпаднат.
„Мислех да уча журналистика, но ме разубедиха. Казаха ми, че ако съм жена, която работи за вестник, ще пиша само обявленията за смърт и модната рубрика. Реших да избягам в Париж, да живея в мансарда, да пия абсент, да пуша цигари, да пиша шедьоври и да умра млада. Но първо щях да уча английски език и литература, защото бих могла да стана учителка, преди да се хвърля от моста.”
Маргарет Атууд влиза в колежа ”Виктория” в Торонто.
Единственият шанс да кажеш истината е да предположиш, че никой няма да прочете написаното.
Осъзнава, че иска да пише професионално, когато е на 16 години. Още със завършването на гимназията се записва в колежа, а после и в университета в Торонто, където публикува стихове и статии в Acta Victoriana – колежанския литературен вестник. Получава магистърска степен в университета „Харвард“, а по-късно подготвя и докторат за там, но така и не го защитава. Това обаче не пречи през следващите години да пише и да преподава литература в различни университети.
Първите издадени книги с името Маргарет Атууд са два поетични сборника. И до днес тя пише поезия – има поема, посветена на дъщеря й Джес, и една на съпруга й Греъм, написана след смъртта му преди две години.
През 1969 година се появява романът й „Ядливата жена”. „За първи роман беше успешен, но излезе в началото на женското движение. Някои критици го смятаха за върл феминизъм, а други – за нещо, което ще израсна, като стана по-зряла.”