Когато менструацията ми, точна като швейцарски часовник, за първи път закъсня, тръпка на тих ужас пропълзя под кожата ми. Боже господи, как се случи това, нали уж внимаваме? Нямаме ресурси за второ дете. Нямам време за второ дете. Да си го кажа направо – нямам желание за второ дете. Нямам енергия, нямам нерви, не ми се минава още веднъж през това. Прекалено стара съм за второ дете.
Няколко дни и няколко теста за бременност по-късно ужасът ми, вместо да изчезне, вече не е толкова тих. Очевидно не съм бременна, значи е нещо друго. Нещо много по-лошо. Ровя с треперещи пръсти в нета, поставям си диагнози, пиша си наум завещанието, обмислям варианти кой да гледа единственото ми дете. Вече ми се иска да бях бременна. Все щях да намеря ресурси, енергия и нерви, мамка му! И изобщо, дори за части от секундата не ми минава през ума онова, което ще чуя от лекаря.
В пременопауза сте
казва той с хладен професионален тон, а аз настоявам да повтори, убедена, че се е объркал. Как така менопауза, каква менопауза?! Че аз имам поне още 10 години дотогава. Даже 15. Прекалено млада съм за менопауза. Изслушвам обясненията му като в полусън, кимам механично, пожелавам „довиждане“. Това е сцена от филм – в кабинета на лекаря влиза наперена млада жена с червено червило, а излиза бабичка.
През следващите седмици и месеци се опитвам да осмисля какво ми се случва. Да, знам, че не искам повече деца. Абсолютно сигурна съм. Но едно е да не искам, друго е да не мога, нали? Не съм готова да мисля за себе си като за неплодородна пресъхнала нива. Един или два пъти дори ми хрумва налудничавата мисъл все пак да пробваме за второ, да хванем последния влак с изморените ми съсухрени яйцеклетки.
Гледам се в огледалото много повече отпреди, дебна за признаци на остаряване, за коварното съдружие на гравитацията и лишената ми от колаген кожа. Много ми се иска да напиша, че нищо такова не откривам и че старостта е само в главата ми, но грозната истина е друга – когато хормоните се оттеглят безславно, остаряването идва много бързо. Нахално наперените гърди унило увесват носове, а около талията, някога толкова тънка, че да бъде обхваната от две мъжки ръце, удобно се наместват тлъстинки. Онова, което дори бременността не успя да направи, пременопаузата постигна без усилие. За по-малко от година.
Минават още години (5? 50? 500? Изглеждат безкрайно много.), в които пуфтя като прегрял носорог и съм почти толкова раздразнителна. Понякога и повече. Ветрилото се превръща от летен аксесоар в целогодишен съюзник. Вместо червени червила (вече не отиват на червеното ми от горещи вълни лице) си купувам хранителни добавки, които обещават чудеса (лъжат). Сърцето ми напира да изскочи през ушите при най-малкото усилие и вълнение. Секс ли? Какъв секс в тая жега, луд ли си! Хайде да ме оставите на мира всички, а? Вече не искам второ дете и ми е все тая дали съм пресъхнала нива. Просто си искам тялото обратно – поостаряло, понатежало, каквото и да е, стига да е що-годе нормално функциониращо. Искам всичко това да свърши.
И най-накрая, десетина години след онова посещение при лекаря
всичко това свършва
Ослушвам се напрегнато няколко месеца, сякаш не мога да повярвам на късмета си. А после малко по малко започвам да се сприятелявам с тялото си отново. Откривам колко приятен може да бъде животът, без да се превивам от болки всеки месец. И колко приятен може да бъде сексът без страх от положителни тестове. Онзи малък тиранин, с който съм съобразявала почивките, дрехите, ангажиментите и либидото си през последните 40 години, си е отишъл. На негово място се е появила една неочаквана и вълнуваща свобода. И тя не е само физическа. Осъзнавам, че през целия си живот на фертилна жена вътре в себе си съм се усещала като преследвано животно. Подвикванията, опипванията, нежеланото внимание, връзката ключове в стиснатия ми юмрук, когато се прибирам нощем сама – всички тези неща са ме задушавали много повече, отколкото съм си давала сметка. Ами социалният натиск да изглеждаме по определен начин, да се държим по определен начин, да сме винаги в подходящ търговски вид за пазара на любовта? Вярвайте ми, по-тежки са от тлъстинките около талията. Знаете ли как се забавлявам напоследък? Зяпам нахално красивите мъже по улицата и за първи път в живота ми не ме е страх, че мога да ги провокирам и да предизвикам нежелани реакции. Ако цената за тази свобода е няколко ciao bella по-малко, с удоволствие ще я платя.
Изпитвах ужас на прага на 40-те си години, че остарявам, че погрознявам, че всичко хубаво е вече зад гърба ми. В 50-те си
влизам с вълнение
и това не е жалкото самозалъгване на една застаряваща жена, а самата истина. Защото не съм просто остаряла версия на онази отпреди Големия Преход, а съм нещо ново и различно. Започвам да забелязвам колко много красиви, интересни и вдъхновяващи жени над 50 има около мен, които живеят живота си както искат, оставили бремето на предразсъдъци и ограничения, без нужда да се доказват на когото и да било. Радвам се на свободата си и на порасналото си дете и правя планове за всички онези неща, които съм искала, но не ми е стискало. Прибирам в багажа си за морето бикините с връзчици и червеното червило, а ветрилото… е, вече нe ми е нужно.
Има един великолепен монолог по темата в сериала Fleabag, изпълнен от великолепната Кристин Скот Томас, и ще завърша с него, защото той казва всичко:
„Жените се раждат с вградена болка в себе си. Това е нашата физическа съдба: болезнена менструация, възпалени гърди, раждане… нали знаеш. Ние я носим в себе си през целия си живот, мъжете – не. Те трябва да я търсят, затова измислят всички тези богове и демони, за да изпитат болка и вина – нещо, с което ние много добре се справяме и сами. Затова изобретяват войните – за да могат да почувстват нещо. Когато няма войни, играят ръгби. А ние изпитваме всичко това вътре в себе си. Имаме болезнени цикли в продължение на години и години, и години, и точно когато вече сме започнали да се примиряваме, какво се случва? Идва менопаузата, идва шибаната менопауза и това е най-прекрасното шибано нещо на света. И да, цялото ти тазово дъно се разпада и непрекъснато ти е горещо, и на никого не му пука за теб, но вече си свободна, вече не си роб, вече не си машина с чаркове. Ти си просто човек!“