Текст Силвия Недкова
Казват, че жените били несъвместими с битките, войните и агресията. Че женската нежност била далеч от суровостта на воина. Твърдят, че сме слаби, крехки и беззащитни.
А границите на древното Ойкумене – известния познат свят преди повече от 2000 години, били пазени от жени воини. Толкова страховити, че и до днес предпочитат да ги наричат „непотвърдена легенда“. Нищо че техни изображения – на амазонките – са останали като вечна памет в древногръцките артефакти. Митовете винаги израстват от зърно чиста истина…
Страхът, че животът и смъртта идват от едно и също място, е най-първичният и дълбокият. Има много общо със страха от Бог. Представата, че жената, която отглежда човечеството в утробата си, може да отнеме жизнената искра със същия ентусиазъм, с който я дарява, е митологична.
Затова в почти всички легенди и архетипи образът на жената воин е смекчен с допълнението, че тя задължително е девица. Така за мъжете завоеватели остава надеждата да постигнат надмощие, като отнемат невинността й.
Цялата култура на мъжкия свят от хилядолетия е насочена към това да лиши жената от усещането за вродената й сила.
Да я разколебае при всеки опит да се извиси над обичайното, да постигне божественото, като едновременно приласкава и унищожава. Страхът на мъжете от скритото в дълбините на женското съзнание всесилие е доминантен за цялата патриархална култура.
Дори и днес, на ръба на нов свят, в който равноправието вече се превръща в ценност, отново се усеща липсата на това признание – да, жената носи в себе си агресия.
Но женската суровост е различна от представите на мъжете. Тя никога не е самоцел, не е хищната животинска ярост на ловеца, който не е гладен, а само алчен. В избора между живота и смъртта жената е божествено справедлива.
Митът за амазонките е по-стар от Древна Елада. Те идват преди патриархалните богове, носят в себе си идеята за богинята майка. Победени са за пръв път от Херкулес и точно тази история поставя началото на мъжкия свят, в който жените воини са отречени.
Но винаги някъде в сенките на легендите от цeлия свят се промъква по някоя героиня, в която кипи неовладян от предразсъдъци дух. От Далечния изток до прериите на Новия свят проблясват истории за жени, победители над мъжкото безумие. Мулан не е просто героиня от анимационен филм, а един от най-трайните образи в китайската история. Лозен е от индианското племе чирикауа, реална личност от XIX век и съчетава в себе си свръхестествени способности на жрица и воин. Жана Д`Арк, легендарната предводителка на френската армия, осъдена и изгорена, е един от ярките символи на Европейското средновековие.
Но не просто битките определят изключителността на тези жени. Те не са се опитвали да подражават на мъжете, не са търсели идентичността им, не са се престрували и не са демонстрирали „завист към пениса“ по определенията на Фройд. Подчинявали са се на древен инстинкт, подтикващ към опазване живота на човечеството, племето и рода. Този инстинкт подсказва, че понякога оцеляването зависи от саможертвата в битка.
Днес жените някак срамежливо откриват присъствието му в себе си. Все още се смята странно и непривично за една жена да участва в битки, да ги контролира, да ги започва и да ги прекратява.
Предразсъдъкът е изключително силен.
Крещящо странно му се струва на плоско виждащото човечество жената да държи юздите едновременно на мира и на войната. Защото само боговете могат да управляват едновременно хаоса и реда, а на мъжете много им се иска да бъдат единствените божества на планетата.
Само дето нямат утроби и раждането не им е подвластно. Затова управляват смъртта, търсят равновесието между помилването и убиването, но винаги дълбоко в себе си осъзнават, че това е само заместител на истинското божествено усещане.
Свободата да създадеш бъдещето като го родиш и воюваш за него, е женска.
Всички сме амазонки. И е време да си дадем сметка за това, преди да обречем дъщерите си на слепота за истината.
Животът и смъртта са метафори. Силата и слабостта – също. Живеем в свят на легенди, на които се подчиняваме. Наша е силата да ги променим.