Новите 20 ли? Не, благодаря

Няма как да не сте чували клишето, че 40 били новите 20 (в малко по-реалистичен вариант – новите 30). Вероятно тази глупост е измислена от някой маркетолог с цел да стимулира  шопинг манията у жените над 40 и да ги накара да пазаруват младежки продукти като за последно. Във всеки случай никоя от познатите ми 40-годишни жени не се чувства на 20 (и то не в лошия смисъл).

40 е една много, много важна възраст. Тя е среда и вододел. С числото 40 са свързани един куп суеверия от всякакъв произход, включително това, че 40-ият рожден ден не трябвало да се празнува. Не се изрича на глас, но вероятно идеята е, че след 40 усещаш как смъртта започва да ти диша във врата.

Когато си на 20, 40 ти се струват безкрайно далече. Ако въобще ти остане време да се замислиш за това, се успокояваш, че дотогава ще си умряла по някакъв романтичен начин, докато си още млада и красива.

С навършването на 30 обаче нещата започват да се променят. Онези злокобни 40, след които вече ставаш баба (или в най-добрия случай – лелка), придобиват все по-реални измерения.

След 35 една тиха истерия се заражда в душата, а към 38-39 вече не е тиха

Правиш язвителни коментари за жените над 40, които изглеждат и се държат така, сякаш не им пука, вместо кротко да плетат терлички за внуците. Въртиш очи на интервютата, в които актриси казват, че след 40 се чувстват много по-цялостни, а според теб са просто отчаяни. С ужас се дебнеш в огледалото за бръчки и отпускане на кожата. Моментите, в които се надъхваш, че все още си „рокзвезда“, се редуват с другите, в които се чувстваш лелка – без право на обжалване. Усещането, че си осъдена на старост и моментът за изпълнение на присъдата наближава неумолимо, те изпълва с бяс и самосъжаление. Ето го, краят идва – след 3, 2, 1 дни. Ако си суеверна, не празнуваш 40-ия си рожден ден. Или пък го празнуваш. На кого му пука вече, всичко свърши!

На сутринта се събуждаш и установяваш, че си още жива (ако си празнувала усилено, е малко по-трудно). Това те изпълва с плаха надежда, така че ставаш, отиваш към огледалото и с почуда виждаш, че си си същата. Такава, каквато беше вчера, на 39. Само че по-лека. Тежестта на онази заплаха от наближаваща гибел вече я няма и няма да я има чак до 49.

Астероидът се е стоварил върху теб и си оцеляла без драскотина

И постепенно те завладява една тиха еуфория (при мен беше сравнима с онзи път, когато гръмна бойлерът ми и се разминах само с уплаха). Усещането за рестарт и нов живот дава цвят на лицето и блясък в очите, така че всъщност изглеждаш по-добре от вчера, когато беше на 39. В следващите седмици и месеци по някакъв начин приоритетите ти се пренареждат, без да правиш нищо особено по въпроса.

Истината е, че обратното броене е започнало. В добрия смисъл (знам, че звучи парадоксално). Когато знаеш, че „дните ти са преброени“ – не заради страшна болест, а просто защото животът функционира така, – започваш да си правиш сметка за какво да ги използваш. В какво и в кого да вложиш емоция. На какво и на кого да позволиш да те разстрои. Кои са наистина важните за теб неща. Ако си действена и спортна натура, можеш да направиш всичко, от което си се страхувала или си отлагала за неопределеното бъдеще. Но дори да не си, вътрешното пренареждане (и презареждане) върши същата работа.

Що се отнася до „новите 20“ – не, 40 определено не са новите 20. И слава богу. Ето защо:

На 20 не знаех коя съм. Имах нужда от одобрението на околните, което да ми даде валидност и усещане за смисъл. Исках всички да ме харесват, да ме обичат, да имат нужда от мен. Правех неща, които не искам, за да си „купя“ обич и внимание.

Съществувах чрез очите на другите

На 40 вече нямам нужда от това. Честно. Приемам с радост всяка добра дума и всеки комплимент, но знам, че поне половината познати или непознати не ме харесват и нямам проблем с това, защото е нормално. Кръгът на значимите за мен хора се е стеснил драстично и тяхното мнение и отношение е това, което ми е важно. Вече знам, че не можеш да накараш някого да те обича, колкото и да се стараеш, каквито и жестове и жертви да правиш. Или те обичат каквато си, или не, просто е.

На 20 не знаех, че съм хубава. Бях 50 килограма, но се тревожех, че съм дебела. Носех много грим, дори вкъщи, защото бледата ми физиономия сутрин в огледалото ми докарваше сълзи от отчаяние. Трябваше да си „сложа лице“, за да се покажа пред хора. На купоните с преспиване се събуждах преди всички и се шмугвах в банята да сваля стария грим и да си сложа пресен. При преспиване с ново гадже – също.

На 40 вече знам как да съм хубава. Научила съм се. Естествено, че лицето ми не е като на 20, нито пък съм 50 килограма. Загубила съм част от бляскавите си пера (за които на 20 дори не подозирах, че са бляскави). Но все още са ми останали няколко. Знам, че когато поискам, мога да бъда хубава, и знам как да го направя. Когато не искам – не съм. Мога да си позволя да бъда болна, тъжна, в недобра форма и ако случайно някой ме види без грим, това не е краят на света. На 40 започнах да нося червено червило без специален повод и да съжалявам за всичките години, в които ми се струваше прекалено дръзко и не смеех. Защото червеното червило само по себе си е специален повод.

Spread the love
Публикувано от
Още от Дона Делова

Кризисни мерки

Експертки ни съветват как да се грижим за мъжете си по време...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ