На 20 трупах опит в секса – част от него полезен, част от него излишен. Пробвах всичко, за което се сетя, без да мога да го осмисля особено. Мозъкът ми беше зает с това как изглеждам, дали съм си глътнала корема и размазал ли се е гримът ми. И макар да натрупах достатъчно, за да имам какво да разказвам на внуците (когато станат пълнолетни), оргазмите бяха по-скоро щастливо изключение и като цяло се чудех какво толкова му намират хората на секса.
На 40 вече знам
40, слава богу, не са и новите 30. И за това също си има причини.
На 30 родих и детето изведнъж зае целия ми свят. Беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало. И най-изтощителното. Майчинството е като любовта, едновременно прекрасно и ужасяващо и аз му се посветих напълно. Някъде в цялата тази суматоха, между възторзи и паники, полека-лека усетих, че започвам да се губя. Професионално, социално, всякак. Бях се превърнала в светкавично реагиращ робот с изострено периферно зрение, но уви, и със сърце, което спира при всяко падане, писък или болест. Може би повече деца се гледат по-лесно. Аз нямах този кураж.
На 40 вече имам дете, което е достатъчно малко, за да ми позволява да го гушкам, и достатъчно голямо, за да ми е интересно да си говоря с него като с равностоен интелектуален партньор. Нещо повече – достатъчно мъдро, за да ме учи, да ме кара да се замислям и да ми дава различна перспектива. То винаги ще си остане детето ми и винаги ще се тревожа за него. Но вече не е онова парче месо, което е напълно зависимо от мен. Когато пътуваме, не се притеснявам какво ще яде, кога ще спи, как ще му сменя памперса и дали няма да му стане лошо. Вместо това си говорим за всичко, което видим. И е страхотно.
На 30 исках да бъда перфектна във всичко. Работа, майчинство, домакинство, отношения. Каквото и да ми струва. И това също беше изтощително. Дори не във физическия смисъл.
На 40 мога да си позволя да не съм. Разбрах, че светът няма да се срути, ако отпусна за миг (или повече) здравата си хватка. Че нещата могат да се случват и без мен. Е, може би не точно по начина, по който бих ги направила аз, но какво от това? Хората оцеляват и с по-малко. Дори им е по-добре.
На 30 нямах време за себе си. Нито енергия. Нито желание. Бях заета да изграждам и подреждам света си и някак пропусках да видя себе си в него. Бях някъде далече извън собствения си център.
На 40 аз съм най-важният човек в живота си. По-важен дори от детето и определено по-важен от мъжа. Все още се грижа за тях и все още винаги могат да разчитат на мен в критични ситуации. Но се научих да делегирам. Да не поставям техните нужди пред своите (поне невинаги).
И не, не изпитвам угризения да изям последното парче шоколад
В крайна сметка 40 са това, което винаги са били – новите стари 40. Ни повече, ни по-малко. Те са просто цифра (и този път клишето е вярно). Никога не съм изпитвала необходимост да крия годините си или пък да лъжа за тях. В интерес на истината, когато ме попитат на колко години съм, се замислям за секунда. Не се чувствам по-млада от възрастта си, нито пък ми искат лична карта в магазина, когато си купувам цигари. Себеусещането ми варира някъде в диапазона между 10 и 80 в зависимост от деня и настроението. С еднаква лекота ръся неприемлива за годините ми мъдрост и правя неприемливи за годините ми изцепки. Но не се усещам на 20, нито на 30. И това ми харесва.
Дали бих искала да имам 20-годишното си тяло и 30-годишната си енергия? Разбира се. Дали бих пожертвала заради това вътрешния си баланс? По-скоро не. Не защото гроздето е кисело, а защото вече знам, че всичко си има цена, която рано или късно се плаща. Все още се случва да се ядосвам за глупости. Все още правя драми, защото това съм аз. Но вече съм в (относителен) мир със себе си – и с всичките си драми.
Дали бих променила нещо, ако можех да се върна назад – с 20-годишното си тяло, 30-годишната си енергия, но и с 40-годишния си опит? Сигурно. Щях да уча повече и да се влюбвам по-малко. Щях да се грижа повече за себе си и по-малко за другите. Щях да слушам майка си и баба си, защото всяка мъдрост е изстрадана. Но може би нямаше да имам какво да разказвам. Всъщност… животът си знае работата.
