Виновни до доказване на противното

Текст: Диана Юсколова

Случка от парка – майка влачи за ръка малко момченце и му говори ядосано: „Целият си се изцапал, непрекъснато скачаш или тичаш, въобще не ме слушаш! Къде е доброто дете, което искам да виждам?“. Малкият, облян в сълзи, едва успява да изхлипа: „Не зн-а-а-м”.

Лоша работа, доброто дете го няма и никой не знае къде е!  

Понякога не усещаме как посяваме отровни семена, от които поникват ниска самооценка и чувство за вина в децата ни. Когато се превърне в мъж, това момченце, хокано от майка си, ще се чуди дали постъпва правилно за елементарни неща, дали е добър човек, дали не разочарова околните. Резултатът ще е „необяснима” агресия или автоагресия, зависимост или податливост на манипулации.

Вината е дърво с огромни, мощни корени – подкопава ни, руши основите ни. И неизбежно се чувстваме виновни за неща, които по принцип би трябвало да ни носят удоволствие – като храната, похарчените пари, времето пред телевизора… Това не е толкова изненадващо. От ранно детство – и, разбира се, с най-добри намерения – хората около нас ни учат как да сме виновни.

Факт от собствения ми живот: изпитвам ужас да не счупя нещо, особено чаши от тънко стъкло. Последния път, когато изпуснах една и тя се пръсна на хиляди парчета, близките ми ме успокояваха два часа. Накрая отидохме да купим нови чаши и драмата приключи.

Като дете никой не ми се е карал, нито ме е наказвал, ако случайно счупя нещо. Майка ми обаче много обичаше красиви чаши и много  се натъжаваше, ако някоя стане на парчета. Нея отдавна я няма на този свят, но аз продължавам да се чувствам виновна, щом скъклото се изплъзне от пръстите ми и полети към пода. Не че от това мое чувство има някаква полза – нито счупеното ще се възстанови, нито  майка ми ще се появи…

Вината обаче не е логична. Тя има „склонност“ да се появява внезапно и да предизвиква катаклизми от нищото. Трябва ли да й се противопоставяме и да я контролираме? И дали е напълно безполезно чувство? Отговорите потърсихме от психотерапевта Анна Димова.

Даровете на вината

Вината не е патология, а знак за нашата човечност, казва Анна Димова – психолог, психотерапевт и художник

Анна, къде е коренът на чувството за вина – във възпитанието  или в личното усещане за правилно или неправилно?

В общи линии умът функционира в два режима – условно ги наричам хоризонтален и вертикален. Първият ни е вроден – това е естественият бебешки нарцисизъм, в условия на пълна симбиоза с майката. В ума на бебето все още не съществува идеята за „ти“ – има единствено „аз“, а околния свят то възприема като свое продължение и инструмент за задоволяване на нуждите си.

Връзката с майката е изцяло хоризонтална – има само желание и удовлетворение, без никакви пречки, условия и отлагане между тях. Бебето възприема обектите фрагментарно, „на парче“ – за него майката е лице, което се усмихва, гърда, която храни, ръка, която гали – то все още не разбира, че това са части от една и съща цялост. Когато тези „парченца“ му носят наслада и успокоение, то ги преживява като добри, а ако не откликнат мигновено на потребностите му – като зли.

Постепенно порастваме, научаваме се да говорим, да ходим, ставаме все по-самостоятелни. И там някъде за първи път се появява идеята за „ти“ – ти като някой друг, различен от мен, със собствена свободна воля, чийто живот не се върти около мен. Фрагментите започват да се сглобяват, светът се усложнява, появяват се граници, правила, забрани, фрустрация, страхове, срам – все „вертикални” неща. Черното и бялото се събират в цялостни, нюансирани и противоречиви образи, с които влизаме в още по-сложни взаимоотношения. И се сблъскваме с факта, че самите ние сме такива – добри и лоши едновременно.

Как приемаме факта, че не сме изцяло добри?

Това е огромно изпитание за човешкото същество. Някои от нас не успяват да се справят с тази задача, „замръзвайки“ завинаги зад непроницаемите стени на нарцистичния си балон. Други криво-ляво, с променлив успех успяваме – и оттук нататък започваме да се учим да живеем със съзнанието за всички бесове, които вилнеят из душите ни.

Тук се появява и чувството за вина, което е огромно постижение за човека – постижение на развитието ни, докато криволичим и се препъваме по дългия трънлив път от симбиоза към сепарация. То е осъзнаване на злото вътре в мен и всички рани, които съм способен да нанеса на хората. Без това осъзнаване оставаме в тъжното царство на черно-белия ум, който вярва, че е винаги „в бяло“ – добър и съвършен, а злото винаги дебне навън.

До кой момент усещането за вина е здравословно и кога започва да ни „изяжда”? Има ли въобще полезна доза?

Вината е сложно и нееднозначно преживяване, което може да се имитира или да послужи за множество несъзнавани, вторични „ползи”. Например вината като аксесоар, с който да се украсиш, за да демонстрираш морално превъзходство – „по-добър съм от теб, защото изпитвам вина”. Или вината като средство за манипулация – да омилостивиш някого чрез сценична демонстрация на разкаяние, за да избегнеш наказание или поне да го омекотиш. Или вината като „маска” на дълбоко неосъзната агресия. Или като отказ от отговорност – „лош съм, това е положението, няма да се променя”.

Spread the love
Публикувано от
Още от divamagazine.bg

Яйца „Фиеста“

Продукти: 1 глава лук 1 червена чушка 1 люта чушка 8 ленти...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ