Писателката пътешественичка кръстосва България заедно със съпруга си и трите им деца
Оля Стоянова излъчва финеса и уюта на класическата женственост, но това съвсем не й пречи да конкурира мъжете в писането. Изтънчената маестра на прозата, лириката и драматургията има дълга серия от награди. Автор е на девет книги – сборниците с разкази „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“, на „Пътеводител на дивите места“, на романа „Лични географии“, на томчето с пиеси „Малки ритуали за сбогуване“, на четири сбирки с лирика: „Фотографии“, „Проза“, „Пътна карта“ и „Улица „Щастие“. Сега за втори път влиза със своя творба на сцената на Народния театър – „Страх за опитомяване“. В театър „София“ играят нейната „Покана за вечеря“ (“Аскеер“ 2014), първият й хит в афиша на академичната трупа е „Цветът на дълбоките води“ – за Мария Стюарт и екзекуторката й Елизабет, а в Стара Загора винаги има публика за „Жените от портокаловите градини“.
Мъжете в сюжетите на Оля са склонни към радикални жестове, но жените в тях са още по-силни – защото съчетават силата и безсилието, колебанието и решителността. Авторката сваля шапка пред онези от дамите, които – без да се чувстват жертви, мълчаливо водят големите битки, тъй като партньорите им не желаят да го направят. Оля, която заедно със съпруга си Живко Джаков и трите им деца не спира да кръстосва България, се увлича по различните и изненадващи посоки – не само в планината и край морето, но и в споделеното с публиката. Винаги се е отнасяла с подозрение към концентрираните единствено в егото си – та дори и да са мастити артисти. Но се въздържа от коментари по злободневието – убедена е, че на днешните политици им липсва кауза, по-голяма от самите тях. Ето какво сподели още тя пред DIVA!
Оля, имате солидна колекция от награди – хазартен тип ли сте, казвате ли си „Трябва да спечеля на всяка цена“?
Не, разбира се. Това е като игра – не трябва да се взима прекалено на сериозно. Пък и мисля, че не съм хазартен тип. Наградите са просто сверяване на часовника – дали това, което е важно за мен, има смисъл и за някой друг. Те са временен индикатор. Но иначе обичам предизвикателствата, в които има смисъл. А може би е и въпрос на характер. Спомням си първия път, когато със съпруга ми се качихме в каяк и хванахме греблата в ръце – бяхме в група с още двайсетина души и излязохме в открито море. В началото изостанахме, и ако за Живко това беше ок – нови сме, сега се учим – аз страшно се ядосах. И започнах да му повтарям: греби по-здраво, за да не се влачим като опашка. Там е работата, че когато стигнахме групата, бързо ми омръзна да гребем сред толкова много хора, при условие че сме насред цяло море. И тогава накарах Живко да гребе още по-здраво,за да се махнем от тълпата. Накрая се откъснахме и продължихме много напред заради усещането, че не зависим от никого и следваме само собствената си идея накъде да се движим. Така че не става въпрос за хазарт, за спортни постижения или мерак за победа,а за желанието да вървиш по своя път.
Изваяхте образите на две кралици – Елизабет и Мария Стюарт – в пиесата „Цветът на дълбоките води“: докато мислите и работите над женските персонажи, докато се ровите в хрониките и анализирате, ставате ли по феминистка?
Винаги мъжете са ми били по-интересни и повечето ми герои са мъже: и в разказите, и в пиесите, дори в стиховете. През последните години обаче това се промени. Все по-интересни ми стават женските образи заради противоречието, заложено в тях – да бъдат слаби и силни едновременно, да носят голяма отговорност и често да си мълчат. Не мисля, че съм феминистка. Отраснах с усещането, че жените и мъжете са равни. Когато видя, че това не е точно така, ядосвам се и се бунтувам, защото ми се струва, че балансът е нарушен. Но за да имаме равен достъп до образование, за да гласуваме, да притежаваме собственост или да практикуваме някои професии, едни жени преди нас са се борили и са спечелили тези битки. Затова най-малкото, което можем да направим, е да пазим баланса. Не само по отношение на жените, а по отношение на всички, независимо дали говорим за хора от малцинствата или за дискриминирани по една или друга причина. Очевидно битките за поддържане на равновесието са ни нужни и днес.
