Толкова ли си изоставил писането? Ако трябва да оценя в скалата от 0 до 100 колко съм оставил литературата – то 100. Вече не пиша в стихотворна форма и в проза. Това не значи, че никога повече няма да пиша. И аз ще остарея в някой момент. Но писането не е първата ми страст – то беше просто стъпка към това, което истински обичам. И специално умение, което ми намери място като артист. Текстовете ми са това, което дава голямата тежест в песните ми. Това е моят спешъл, моето острие, ако мога да го нарека, и без никакъв срам да кажа – в това съм много добър.
Смело откровение! Не мисля. Само през времето можем да разберем какво наистина сме свършили. Ако говорим за романа ми, бих го пренаписал днес. Намирам, че в него има твърде много сантимент – горещина на младостта, която не съм успял тогава да овладея. Говорейки за поезията ми – не е въобще лишена от силни изстрели, но ако някой държи да чете книги след книги изключителна поезия, нека се обърне към по-добри от мен, като майка ми (бел. ред. поетесата и писател Кристин Димитрова).
Имало ли е момент, в който си се сравнявал по умение да пишеш с родителите си? (бел. ред. баща му Владимир Трендафилов е литературен критик и преподавател по английска литература) Би било загубен мач. Винаги съм плувал в своя коридор.
Като човек с недостатъчно поетичен опит ми е трудно да разбера каква е разликата между стиховете и текстовете за песни. Би ли ми я обяснил? За мен тя е като бягане за маратон, спринт и с препятствия – съвсем различна дисциплина. Ако мога да опиша процеса на създаване на текст за песен – в него има толкова елементи, че сякаш е тичане с препятствия с щанга на гърба, докато плуваш. Комбинираш дълбочината на поезията, лекотата на текста, красотата на фразата и колко още други неща… Тя е поезия без претенция за поетичност. За нея се иска откровеност. Да имаш какво да кажеш. Да знаеш кога да сложиш повече. Кога да махнеш. Кога да режеш. Но основната разлика между писането на поезия и на текстове към песни е, че за едното се иска усет и умение да пишеш. За другото – сериозен музикален слух.
Решил ли си какво ще правиш, когато пенсионираш Папи Ханс? Въобще не мисля за този. Вълнува ме само да правя песни, които и след 50 години ще стават за слушане. Може би това е моят пенсионен фонд, в който в момента влагам. Понякога си се представям в бъдеще: знам, че „Суперпалав“ ще отпадне от репертоара ми. Подозирам, че и още няколко парчета ще са в тази категория. Но сега съм се съсредоточил върху това да събера възможно най-много песни, които да мога да изпълнявам колкото може повече години в кариерата си.
Не е ли тежък този перфекционизъм? Да си перфекционист в музиката, е като да си отворил ухо към небето и да се опитваш да чуеш по-ясно. Сякаш песните сами искат да се напишат, просто не трябва да бързаш, а да ги слушаш, да чакаш, да си представяш. И лека-полека да ги сглобиш по най-точния образ и подобие на това, което ти е дошло от небето в първия момент.
За какво не ти стигат часовете в денонощието? Това е един от страховете ми в живота – че времето не ми стига за всичко, което ми е интересно. Много съм любопитен, а искам да напиша толкова много песни, да изпълня толкова проекти, които са в главата ми. И все по-често казвам: не.
Как избираш на какво да дадеш шанс? Научил съм, че не мога да взимам решения бързо. Важните решения ми отнемат няколко месеца минимум. Пълна противоположност на това как всъщност живея – спонтанно в шеги, закачки, тъпотии. В творчеството също съм спонтанен, но взема ли бързо решение, обикновено се оказва грешка.
Изглеждаш като човек, който обмисля всеки ход в кариерата си. Така ли е? Истината е, че от рекламния бизнес съм взел само способността да достигам бързо до същите изводи, до които достигат всички, когато се опитват да предложат изкуството си на пазара. Но в творчеството ми няма преднамереност. Всяка стъпка, която предприемам, е сама за себе си и не знам какво следва. Няма план. Има път, но се строи под краката ми, докато ходя.
Попадна ми, че имаш много ясна рутина в ежедневието си. Как се вписва дисциплината в хаоса на един творец? За мен двете са свързани. Повечето хора искат да са творци, за да са на сцената, за да бъдат видени. Това, което пропускат, е, че публичността е само 1%. Останалите 99% са работа и ако нямаш дисциплината за тях, просто загиваш.
Ти си продукт на добрите си навици, но кои са лошите, които са ти помогнали по пътя? Търся си нови лоши навици, защото съм започнал да живея като будистки монах.
Намалих много алкохола, вече не ми се услажда. Преди пушех цигари, като излизах – отказах ги, чувствам се по-добре без тях. Не съм използвал наркотици. По-трудно се отказах от това да се радвам на разнообразно женско внимание, ако има по-пенсионерски начин да го опиша. Може би съм най-горд с това.
Сам ме насочваш към въпроса за твоята приятелка – модела Сара Драгулева. Защо отказахте да позирате за обща корица? В днешно време хората са забравили каква е разликата между любов и търговия. Зная, че снимки със Сара ще получат много по-голямо внимание, но не искам да превръщам отношенията ни в бизнес. Започнеш ли веднъж в тази посока, просто няма спиране – услажда ти се и искаш да повториш успеха още и още.
Това ли е причината да не публикувате ваши снимки и в социалните мрежи? Да, последната ни е сигурно преди 5 години по време на ковид, когато се издържахме като инфлуенсъри (смее се). Бяхме още млади гаджета.
Ще те върна към лошите навици и загубите – на какво те научиха те? Нищо от нещата, които съм получил лесно, не оценявам. Ако не бях превъзмогнал лошите си навици, ако не бяха загубите, нямаше да мога да видя ценността на нещата, които имам днес. Зад тях винаги има урок.
Като говорим за успех – често го свързваме с материалното благополучие. Ти имаш ли страх, че може да се окажеш беден творец? Нямам такива притеснения. За мен ключовото е, че парите не могат да променят начина, по които живея живота си. Пак правя същите простички неща, които обичам, ежедневието ми, навиците ми са същите, каквито бяха едно време, когато с приятелите ми си говорехме: „Ако някой ден имаме пари, какво ли ще правим?“ Е, за себе си имам отговор. Спокойствието ми харесва. Да не мисля за оцеляването, ми позволява да мисля за изкуство. Красотата за мен е важна. Но луксът не ме интересува по никакъв начин.
Говориш за осъзнаването, как го постигаш? Със стремежа да съм по-осъзнат във всеки следващ момент. Ако има нещо, което хората преследват, нещо, което искат и целят, но сякаш не го знаят, това е яснота. Това е едното нещо, което може да промени живота на всички ни към по-добро.
Колко честен си със себе си? Грешно е да кажа, че съм болезнено честен със себе си, защото откровеността отдавна не ми носи болка. Но това е и едно от задълженията ми като артист. Артистът е длъжен да е по-честен със себе си, отколкото всеки друг човек. В момента, в който текстовете ти започват да звучат като нещо, което ти става неудобно да признаеш, си достигнал до публиката. Артистът е говорител на човешката душа, той издава тайните ù. Но за да го направи, трябва да се оголи, а не да играе роля. Оттам идва и посредствеността в повечето текстове на песни – разни хора се опитват да ни убедят в разни неща за себе си, които и ние, и те не мислим, че са верни.
Да си призная на мен ми е ставало неудобно от текстовете ти и това, че в тях виждам много токсична любов. Това лично откровение ли е за твои чувства? Едно от най-красивите неща на изкуството е, че можеш да облечеш чужд живот като свой. Можеш да чуеш за убийство и да си представиш, че си жертвата. Или убиецът. Това е изключително валидно за много от моите текстове.
Способността ми да пиша идва в 90% от интереса ми към хората. Умението ми да се свързвам с тях. Да влизам в тях. И примерно, ако говорим за ревност – писал съм текстове за това как ревнувам, но истината е, че ми е далечно чувство. Просто съм бил ревнуван и си представях какво е да си момичето до мен.
Само по себе си писането е нищо. Музиката е нищо. Те са просто начини да стигнем до истината за нас, хората. Това е магията на изкуството – да преживееш чуждите чувства като свои.
