Кое е това нещо, което искаш да си? Нещо, което мога да разбера. Но самият аз съм си твърде неясен. Твърде променлив. Хващам се, че дори от песен на песен звуча различно. Това дори мен самия ме бъгва. Душата ми все я тегли променливостта на хамелеона. И точно когато изглежда, че се е успокоила някъде, че мога да бъда определен, и изскачам от този образ отново.
Откъде идва това – от бунт срещу системата, страх, че ще станеш като всички? Бунтът ми е срещу посредствеността, леността, но е насочен само към мен самия. Когато получа сигнал, който ме вкарва в някакъв образ: „А, ти си този романтичният, дето прави балади“, се самосезирам и започвам да се питам: „Вярно ли е, стана ли ми удобно?“ Предизвиквам се да потърся нова форма, през която да се открия. Но нищо от това не правя заради хората, заради любовта на публиката.
А за кого е? За мен – защото ми е интересно. Търся себе си през нещата, които правя като артист. По-точно е да кажа, че откривам себе си в този процес. Аз съм любопитен човек. Обичам да играя. Всичко за мен е игра. Ако сутрин открия нещо, което да привлече интереса ми – жанр, идея, до вечерта ще съм направил няколко мои интерпретации в тази посока от желание да облека и този костюм. Не е ли това най-забавното на изкуството?
Ти къде слагаш границата между успеха и честността – не може да се отрече, че си важна част от шоубизнеса у нас? Дейвид Бауи споделя, че някои от парчетата му се харесват на 8 милиона, а други само на 8 души. За мен това е въпрос не на качество, а на тайминг, в който повече или по-малко хора ще са на една вълна. Затова и когато съм в студиото и работя над музиката си, имам едно-единствено задължение – да съм напълно откровен. Поемам риска да не се харесам на публиката, но творя на първо място заради вълнението да откривам себе си. Чак когато песента е готова и изляза от студиото, мога да си сложа шапката на маркетолог и да си мисля кой е най-добрия път „рожбата“ ми да получи своя шанс за живот.
Не мога да не обърна внимание на едно противоречие – ако като творец правиш музика или поезия за себе си, откъде идва импулсът да я споделяш с други? Много е просто – творците съществуват в процеса на създаване на творчество. Това е техният начин да се справят с живота, с чувствителността си. Проблемът е, че докато обществото не ги признае за това, което са създали, а това може само когато се разкрият и споделят какво са създали, те си остават самозванци. Голямата ирония е, че точно валидацията им от обществото ги освобождава от нуждата да живеят според очакванията на обществото. Затова и казвам, че творците поначало са прецакани.
Това ли е съдбата на творчеството, което никога не излиза на бял свят? Не всяко творчество има място под слънцето. Ще сравня някои неща, които съм писал с „връзките между връзките“ – когато примерно излизаш с едно момиче само за да установиш кои други качества търсиш в своята жена. Това е процес. Не всяка твоя връзка е Връзката. Не всяка твоя песен е Песента.
Каква е твоята тактика, когато зациклиш? Имам едно упражнение от практиката по творческо писане, което и до днес използвам: когато не можеш да го измислиш, напиши всичките си „глупави“ мисли на един лист, клишетата, първосигналното. Веднъж, когато ги извадиш, те спират да ти влияят. Във всеки творчески процес, докато не разкараш повърхността, няма как да стигнеш до дълбочината. Проблемът на мързеливия артист е, че всеки път, когато го хване вдъхновението, той се движи само по повърхността, защото не е прекарал часовете си в гребане на тази шлака по повърхността. И затова винаги остава в нея.
Сара, която е с нас по време на снимките, ти е голяма подкрепа в този процес, нали? Голям съм късметлия с човека до себе си, с хората до себе си. Обграден съм с личности, които виждат стойността и смисъла в нещата, които правя. Това е и ключето за разбирането към всичко, което правя – аз не търся ръкопляскане, не се изявявам, за да се харесам, не търся как да спя с повече момичета, не е и суета. Не правя всичко това и за пари.
Кога откри, че това е твоят двигател? От малък знаех, че това ме движи. Умеех да измислям работи. Шеги. Глупости. Стихчета. Да разтягам локуми. Тогава ми изглеждаше като най-безсмисления талант. Също така обичах да „пиша песни“. Измислях акордни прогресии, преди да знам какво е това, и после „наслагвах“ мелодии в ума си. До ден днешен го правя.
Помниш ли първия път, когато прояви креативност срещу заплащане? Разбира се – беше първата ми реклама. Взех 400 лева за нея. Преди това гледах на писането и на речта като на трик, с който да се измъкна от реалността – с манипулации или лъжи в училище. Беше ми стратегия. Когато завърших гимназия обаче, перспективата да следвам в университет 4 години и да тъна в нищета никак не ми допадна. И се насочих към рекламата (бел. ред. днес Константин има успешна рекламна агенция). Дадох си сметка, че ако някъде се награждава способността да си измисляш, то това е именно в тази сфера.
Спомена речта, днес сякаш безразборно се борави с нея. Или имаш друго наблюдение? В Древна Гърция изкуството да владееш речта се е равнявало като умение със способността да водиш война. Представи си колко ценно е да можеш да превземеш жителите на една територия само със способността си да представиш нова и убедителна гледна точка, а не с опрени в гърлата им ножове. Към днешна дата не намирам нищо лошо в безразборното говорене – хората сме социални същества и имаме нужда да споделяме дори тъпотиите, които минават през ума ни. Какво му е лошото да си мислим, че сме творци, когато изпием чаша вино и рисуваме? Всичко това е терапевтично. Проблемът за мен идва, когато не отдаваме достатъчно уважение и тежест на най-старото и голямо изкуство – изкуството да владееш речта. Защото, когато всеки започне да казва: аз съм писател, аз съм артист, става опасно. Защо? Защото вече да си писател не значи нищо. И изведнъж 2000 години по-късно се оказваме по-назад.
За себе си кога си позволи да си го кажеш? Имам три издадени книги. И трите са бестселъри. Все още не бих се представил като писател и поет.
Тежестта на специално тази корона е в ръцете на народа и времето да решат. Писателят носи друга тежест – това да се чуди дали текстът, по който работи, става за нещо. Може би там се крие истината – знаеш, че си писател, когато пишеш нещо и си сигурен, че е ужасно, а всички останали са на обратното мнение. Големите титли не се усещат в ежедневието, затова трябва да оставим другите да ни ги дадат. Или да ги носим с гордост, когато вече другите са ни ги дали.
Тогава коя е титлата, която ти би си сложил? Може би не използвам тази на писател и защото не се идентифицирам като такъв. Ако бях продължил да се развивам само в тази посока, сигурно щях.
