Душата ми все я тегли променливостта на хамелеона. И точно когато изглежда, че се е успокоила някъде, че мога да бъда определен, и изскачам от този образ отново
Фотография / Ирина Иванова-IRRA
Стайлинг / Полина Костова
Коса / Георги Тодоров
Грим / Габриела Начкова
Ретуш / Мария Димитрова
Локация / Рибарско селище Ченгене скеле
В 3 следобед в средата на август жегата в рибарското селище Ченгене скеле (или циганския залив, както го помнят по-стари бургазлии) е неизбежна. В малкото местно заведение – нещо средно между кафене, кръчма и бистро, няма посетители. Рибарите отдавна са по домовете си, туристите – по плажовете, а единственият представител на местните е улично куче, което търси сянка. Или ласка.
Макар да звучат негостоприемно, локацията и времето не са случайно избрани за снимките на корицата на юбилейния 100-тен брой на сп. D!VA. В тях екипът ни потърси онази специфична хармония между личното пространство, артистизма и свободата, които главният герой на този брой носи в себе си.
Константин Трендафилов, познат през последните години с псевдонима Папи Ханс, не може да бъде сниман в стерилната обстановка на някое студио. Къдравите му черни коси, съблазнителната бенка до устните, равномерният загар, който подчертава стегнатата фигура, събуждат във въображението ни образа на испански тореадор, а той няма как да бъде автентичен сред четири стени. Увлечението му по карти Таро, музика и красиви думи за любов (ревност и раздяла) още повече го допълва. Ако думата циганин не бе приела така негативно значене в културата ни, то бих използвала точно нея, за да опиша почти магичния чар, който присъствието му разпръсква навсякъде. И Константин-Папи добре осъзнава това.
Съвсем обиграно той използва „влиянието“ си пред екипа: дали с няколко закачки към гримьорката или с окуражаване към фотографката, която търси най-удобния кадър, той веднага печели симпатии. При това без да изглежда нетактичен.
Лятото по традиция е много натоварено за повечето артисти. Ти помниш ли кога си почива за последно? Миналата година през лятото си разказах играта от работа и веднага след него реших да си взема няколко седмици, в които да си почина. Това беше най-тъпият период в живота ми (смее се). Играех на Плейстейшън и се насилвах да не работя нищо, да не пиша нищо. Беше доста неприятно.
Така ли се трупат над 500 неиздадени парчета? Това е стара информация, вече със сигурност са повече.
Има ли причина да ги пазиш тези песни – не са достатъчно добри за теб или? Много рядко изборът ми какво да издам почива на проверката кое е най-доброто. Аршинът ми е – кое е най-дълбокото, кое е най-универсалното и ще звучи добре след време. Много често неща, които си мислим, че са страхотни идеи: „най-яката песен“, която съм измислял някога, след три месеца ми изглеждат като нещо, което просто е хванало тренда, било е мода. И като погледна творчеството на един доказан артист – примерно Боб Дилън, чиито песни след 50 години продължават да звучат недокоснати от времето… Това е музиката, която искам да създавам.
Страх ли те е да изпаднеш от мода? Никога не съм влизал в мода (смее се). Не искам да правя неща само защото са актуални.
Знаеш ли, че в годината, в която ти от поет и писател стана певец – 2017 г., започна да излиза и D!VA. Има ли нещо, за което съжаляваш този период от своето развитие? Винаги съм бил критичен към себе си – и сега, и преди почти 10 години. Но не съжалявам за нищо – звучи като заглавие на предстоящ албум, нали? Така сигурно би отговорил и почти всеки попфолк певец (смее се). Давам си сметка защо е така при мен – когато се захванах с музика, бях в адекватна възраст – на 26, а не на 16 например, и нямаше кой да ми казва какво да си тананикам.
Учил ли си някога пеене, останах с впечатлението, че изведнъж си открил този талант? Като дете пеех в хор. После, когато реших, че искам да се занимавам с музика и започнах да пиша песните си, тръгнах на уроци при музикален педагог. Помня, че в началото бях много нестабилен вокално, бях изгубил лекотата, самочувствието си в пеенето. А самочувствието е голяма част от доброто представяне на певеца.
Връщайки се към това минало, с какво го свързваш? С усещането, че е било най-правилният момент за мен да стартирам. Бях достатъчно наясно със себе си и честен към това, което искам да правя. За мен музиката беше бягство от фалшивия образ, който поддържах, за да „продавам“ поезията си. Беше ми омръзнало да се „маркетирам“ като клишето за романтичния млад поет.
Исках да бъда себе си. Да си себе си, означава да си всичко. Исках да мога да се смея, да говоря за нещата, които ме уязвяват. Да съществувам в целия спектър на личността си.
Трансформацията ти от замислен тъжен поет в секси закачлив певец е доста крайна. И до ден днешен има хора, които не я разбират. Казвали са ми: ей, започна от „Кекс“ и простотии, за да стигнеш до парчетата си сега. Но моето разбиране е, че хуморът не е простотия, а един от най-трудните жанрове. Дори си давам сметка, че може би никога повече не бих могъл да напиша подобно парче като „Кекс“. Или нещо като „Суперпалав“.
Защо не си толкова свободен? Защото не съм вече на 26, може би (смее се). Животът ми тогава беше такъв, това ми се случваше и аз просто го разказвах със закачка.
От едното чекмедже на интелектуалец влезе в другото чекмедже. Каква победа на свободата е това? Един от големите ми проблеми откривам в цитат на Достоевски, който ще перифразирам така: интелигентният човек никога не може да бъде нещо. Мисля, че моето голямо страдание е, че винаги съм искал да бъда нещо конкретно, но никога не съм успявал. Ето, например завиждам на Хулио Иглесияс за това, че е толкова много себе си като Хулио Иглесияс. Толкова характерен. Но когато аз бях Константин Трендафилов, това не ми стигаше.
