Петър Мичев: На любов и изкуство никой никого не е научил

Петър Мичев е самобитен и самоук художник родом от Плевен. Рисува от 15-годишна възраст. През 80-те години на миналия век развива артистичната си кариера основно в България. Светът го открива през 1990-а в брюкселската галерия „Остър ъгъл“, където неговите картини са изложени до тези на Салвадор Дали. Прави големи експозиции във Франция, Белгия, Германия, Швейцария, Люксембург, Дания и САЩ.

През 1994-а Мичев, или Дон Пепи, както сам се нарича, участва в един от най-големите културни проекти на ЮНЕСКО за ХХ век заедно със Сезар, Карсу и Бюфе. През 1997-а четиримата организират съвместна изложба в монетния двор „Дьо ла моне“ в Париж. Открива я Жак Ширак.

Петър Мичев е участвал в над 450 групови вернисажа и е реализирал над 160 самостоятелни изложби в България, Европа, Америка.

От 1991 до 1998 г. живее и твори във Франция. Там работи с престижни галерии, една от които прочутата „Романет”, ситуирана между Лувъра и Латинския квартал и създала Пикасо като млад автор. Парижката критика определя Петър Мичев като „автентичен, мистичен и невъзможен за дефиниране”.

В периода 2000-2005-а живее в САЩ, в Тампа, Флорида. Пред конгреса на Флорида братът на президента на САЩ – губернаторът Джеф Буш, представя Петър Мичев като единствения жител на щата, записан в „Енциклопедия Британика”. След 5-годишно пребиваване в Тампа 8-милионният град номинира българина за личност на годината. Името му е записано в Златната книга на Палм Бийч.

Картини на Мичев са притежание на над 50 музеи, галерии, фондации и на известни личности, сред които Джордж Буш, Владимир Путин, Симеон Сакскобургготски, американският киноактьор Стивън Сегал, австралийският милиардер Клайв Палмър и руският мултимилионер Генадий Гайтамак.

Освен в музея на Ватикана негова творба е сложил приживе в частната си колекция и папа Йоан Павел Втори.

Дон Педро и съдбата на бохем

Прякора Дон Педро получава, когато спортува и е гребец. Имало виц за Педро Бързия. Той гребял на четворка и замахвал по-бързо с греблото от другите, а и от слънцето ставал черен като циганин, нищо че е наследил бялата кожа на майка си. Така го кръщават и този прякор му остава и до ден днешен. В пубертета започва да проявява силен интерес към изкуството. Баща му е строг и не го пуска да излиза и да си губи времето като другите младежи на неговата възраст. „Баща ми искаше да ставам военен. Но аз избрах свободата да бъда художник и да създавам нови, мои светове“, спомня си зографът. Започва да участва и да печели награди на различни самодейни изложби. Никога не  кандидатства никъде, но познава когото трябва и си помага сам, не вика неволята. Учи и в Духовна семинария. Не става свещеник, защото напуска заради двама приятели, които подпалват склад, пушейки. „И като си сам, започваш да рисуваш“, казва Дон Педро. На 18 години участва в две професионални национални изложби. И става член на АМХ – Ателие на младия художник.

Започнал със скулптура, преминава и през литографията. Графиката му се вижда сложна. Работлив е, но повече мисли как нещата да стават лесно. За  литографията трябва литографска печатница, а в Плевен няма и му се налага да ходи до Велико Търново. В София, до старата Зоологическа градина, имало център, където се печатало.

Живее спокойно в Плевен, чийто почетен гражданин е, но се налага да се премести в София заради работата на любимата си Татяна. „Купих къща, прехвърлихме сина ми Петърчо тук на училище. Женил съм се четири пъти. Не исках да водя този художнически живот, обаче всички глупости ми се случиха – бохемска история. Бракове, разводи… Имам няколко деца, но държа на последното си семейство и обичам детето си. Със съпругата ми Татяна сме заедно от 16 години. Имаме син на десет. Не искам той да става художник. Аз имам един лаф: на любов и на изкуство още никой никого не е научил.”

Шансът да си в една галерия с Дали

През 1990 г. прави изложба в Брюксел, която съвпада с експозиция, посветена на годишнина от смъртта на Салвадор Дали. На авеню “Луиз”в галерия с два салона – в единия са шедьоврите на Салвадор Дали, в другия – на Мичев. Оттам му потръгва, смята художникът.

Мичев заминава за Брюксел с 35 долара, защото в онези години толкова е разрешено да притежаваш. Бившата му жена – и тя с толкова. А за да освободи картините си от митницата, са му необходими над 100 долара. Той няма тези пари, нито за хотел, камо ли за такси. Справя се по български – той си знае как, защото няма друг избор.

„Андре Сабо, един от най-близките приятели на Дали, който бе организатор на изложбата му, докара клиенти при мен и каза: „Елате да видите, аз такъв див човек не съм виждал, но всяка негова картина е с история.“ В онези години правех картини с много фигури. Сега вече смятам за съвършени по-простите неща. Тези, които по-лесно можеш да смелиш, да ги преглътнеш и да ги почувстваш. Навремето само Лика Янко ме впечатляваше. Нито бай Дечко (Узунов), който, като ме видеше, викаше: „Ей, таланте, ела тука!“ Бяхме приятели и той ми купуваше обувки, за да не ходя със скъсани.“

Spread the love
Публикувано от
Още от Вида Пиронкова

Обувките на Анди Уорхол

Малцина знаят, че Анди Уорхол е започнал кариерата си с рисунки на...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ