Започнал като водещ на предаването „Мело ТВ Мания”, Николай Илиев е играл в продукции, сред които „Кожа и небе”, „Красотата ще спаси света”, „Кажи здравей на татко”, както и в сериала „Забранена любов” като един от главните персонажи. Режисьор и актьор във филма „Чужденецът”, през 2014 режисира и участва в „Живи легенди”. През 2017 г. излиза третият му филм „Всичко, което тя написа”. Следва „Завръщане” (2019) и други, за да стигнем до последната му лента „Без крила” (2024), в която Наум Шопов играе параолимпийския ни шампион Михаил Христов и спечелва награда в Париж за главна мъжка роля. Филмът е докосващ и затрогващ с пресъздаването на нечовешки силния и борбен дух на параолимпийския ни шампион на дълъг скок.
За вътрешните битки…
Всички ги имаме. Важно е човек да си оставя време за тях. Моменти, в които е отегчен, да не търси с какво да се разсее, а да се върне към тях и спокойно да помисли дали може да ги разреши. При мен видях, че помага, когато ги опиша, правя си списък с нещата, които са ми важни и искам да направя или да променя.
За надеждата…
Когато човек намери смисъл в нещо, тогава надеждата трудно изчезва.
За каляването на духа…
То е като каляване на тялото. Човек става силен, полага физически усилия. Съответно калява духа, като преодолява психологически трудности. Тренировката на ума е също толкова важна като тренировката на тялото.
За летенето без крила…
„Без Крила“ е името на новия ни филм. Героят на Мишо няма ръце, но лети, като скача на състезания. Беше идеалната метафора. Той самият на финала казва, че хората имат крила, но сами си ги подрязват.
За толерантността и приемането…
Човек става по-толерантен и приемащ, когато се запознава с историите на различните от него хора. Затова такива истории трябва да бъдат разказвани.
За смелостта да надскочиш себе си…
За мен развитието трябва да е постепенно и на малки крачки. Само такава промяна работи в дългосрочен план. Така изграждаш и подобряваш себе си и няма нужда да се надскачаш.
За цензурата…
Живеем в свободна страна. Повечето цензура вече е автоцензура. На мен никой не ми казва какво мога да говоря или да пиша, така че този аспект не ме притеснява.
За историите, които чакат…
Историите си ги пиша. След това се опитвам да правя всичко възможно да се реализират като филми или сериали. Ако са останали да чакат, дълго ги преработвам и пак се опитвам да ги реализирам.
За „Гунди. Легенда за любовта”…
Много успешен филм, който изглежда и звучи като холивудски. Мащабен и майсторски направен. Не е точно моят филм, но оценявам труда и старанието, които създателите му са положили да го направят и да го рекламират.
За избора на режисьора…
Режисьорът избира почти всеки аспект от създаването на един филм – от костюмите през обективите на камерата до музиката. Преди това трябва да избере коя от всичките истории, които се реят във въображението му, иска да разкаже. След това как да я разкаже. После да избере хората, с които да я разкаже. Абе доста избори.
За изворите на вдъхновение…
Моето вдъхновение идва всяка сутрин в 6 ч., когато сядам пред лаптопа да пиша. Час и половина по-късно го оставям и продължавам с деня си. На другата сутрин пак е там. Това е най-сигурният начин да го намери човек. Историята остава с теб през целия ден, защото подсъзнанието ти знае, че на другата сутрин трябва да измислиш нещо ново, и затова през целия ден търси варианти, с които да реши този проблем.
За ползите и недостатъците на наследствеността…
Трябва да сме благодарни за това, което ни е дадено. Но също така да не го взимаме за даденост, а да се развиваме като отделни личности. Човек нито трябва да бяга от миналото си, нито да се опитва напълно да го промени. А да поеме отговорност за него и да види как може да се адаптира в променящия се свят.
За разликата между страховете на различните поколения…
Няма разлика. Човешката природа е най-константното нещо на света. Старото поколение винаги ще се дразни на новото, а новото на старото. Старото ще си мисли, че на новото му е много по-лесно, отколкото на тях им е било едно време и защо младите не ги уважават достатъчно, а младите ще се дразнят на старите, че им казват какво да правят и че повечето власт е у тях. И едните, и другите бъркат. И има какво да научат едни от други, но в повечето случаи не искат.
За количествените натрупвания и качествените промени…
Вече казах, че всяка промяна идва с малки и постоянни крачки. Резките промени стряскат хората и те често не са готови за тях. Надценяват това, което могат да направят за ден, и подценяват това, което могат да направят за година.
За житейските кръстовища…
Обикновено трябва да се избере път, който ти носи най-много смисъл. Но често и този отговор е доста неясен. Аз се опитвам да следвам една стоическа поговорка: Amor Fati. Обичай съдбата. Ако не обичаш съдбата, значи не обичаш живота. Човек в повечето случаи не знае дали някоя трудност в дългосрочен план няма да се окаже нещо наистина добро. Затова обичай това, което ти се случва.
