Следва серия от връзки с по-малко или повече богати и чаровни мъже. Сара не се интересува толкова от златния телец, колкото от златния живот. Винаги ѝ е харесвало да бъде любовница на женени мъже и винаги е остава приятелка с тях. Светският лъв Шарл Аас, прототип на Суан в „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст, обаче я изоставя, защото се отегчава от тайната им връзка.
Жан Муне-Сюли, най-красивият и най-талантливият трагик на Франция, също пада в краката ѝ. Тя е на 29, той на 32, а в „Одеон“ и „Комеди франсез” до безкрайност е Аполон, герой или цар. Тя обезумява по колегата си и бързо забравя Виктор Юго, който напразно се е надявал, че ще се задържи за по-дълго в прегръдките ѝ. Дори ѝ подарява човешки скелет с череп – познава я толкова добре, че знае с какво може да я зарадва. Муне-Сюли месеци наред я увещава да се омъжи за него, но след мъчителни колебания тя му отказва. И не защото принадлежат към различни религии. Оказва се, че кандидатът за ръката ѝ е досадно инфантилен. Толкова се дразни, че през двете години, в които живеят заедно, неведнъж му изневерява. На едно от представленията на „Отело“ неговият мавър за малко наистина да удуши нейната Дездемона.
Тогава се появява Аристид Дамала, бъдещият единствен съпруг на Сара Бернар. Жак, както го наричат във Франция, е от богата атинска фамилия, но е уволнен от кавалерията заради сексскандал. Баща му успява да го уреди със служба във външното министерство на наскоро възстановената гръцка държава. Заминава като аташе в Париж. Красив е като античен бог и също толкова божествено е изкушен от хедонизма. Изгрява в салона на Сара Бернар, която е запленена от чувствените му устни и заучените му фрази, без да подозира, че с 11 години по-младото от нея момче е пленник на наркотиците. След пореден скандал изпращат Дамала в Санкт Петербург, където прави тройки с дъщери на княз. Лудо увлечена по него, Сара организира турне в Русия. Пристига в Санкт Петербург през февруари 1882 г. Там я боготворят – каретата ѝ е със специално отопляване, а преди кракът ѝ да докосне паважа пред Александринския театър, постилат червен килим.
Новата двойка се впуска в разкошни приеми и бурни нощи. Див секс, но не и любов. Защото най-желаната любовница на Жак е морфинът. Сара губи две години от живота си, през които напразно се опитва да откаже Дамала от наркотиците. Толкова откача, че му прави предложение. Толкова е омагьосана, че се опитва да го превърне в артист. Гони доскорошните си протежета, с които е дует на сцената и под чаршафите, за да му разчисти територията. Венчават ги на гастрол в Неапол. Всички са в ужас от емоционалното ѝ късогледство, но тя както винаги е непреклонна – залъгва се, че ако го държи плътно до себе си, ще го спаси от пороците и от самия него. Парижани, естествено, проявяват
настървено любопитство към съпруга на Сара Бернар
Мускулестото му тяло наподобява статуя от Лувъра. Но медиите започват да го наричат „господин Жак Бернар“, а той е типичен тъмен балкански субект – крещи, хойка, напива се и унижава Сара, информирайки я пред всички, че има дъщеря от статистка в театъра. Абсолютно некадърен да влезе в какъвто и да било образ, вестниците не го щадят дори заради Сара. Нулев талант и досаден акцент. Когато е надрусан и отменят представления заради него, тя плаща неустойки в хиляди. Сара толкова обезумява, че купува театър „Амбигю“, за да може Жак Дамала да е независим от претенциите на директори и продуценти. Самата тя по това време блести във „Водевил“. Неуспехите на Дамала го вадят от равновесие, той я обвинява в ревност и в манипулация. Свръхдоза изпраща Дамала в болница, откъдето той не излиза. Въпреки всичко и подадените документи за развод до последно Сара се грижи за него.
Поетът драматург Жан Ришпен успява да я излекува от отровата на Дамала. А Оскар Уайлд, който я нарича Божествената, се кълне, че е единствената жена, чиято ръка би поискал. Следва я по петите при всичките ѝ гастроли в Лондон, в Париж носи пиесата си „Саломе“, вдъхновена и писана за нея на френски, но никога актрисата не я изиграва.
С Едуард Джарет, най-оборотния импресарио в англо-саксонския свят, който организира турнетата ѝ в Англия и Северна Америка, поддържат странна връзка. Романсът им остава някак зад кулисите. Може би защото в Ню Йорк, където вдигат завесата 27 пъти за „бис“ – тя е Адриана Лекуврьор, а билетът за първия ред е от феноменалните за тогава 40 долара, Сара е с Анжело. Още едно момче-залъгалка пътува с нея, казва се Гарние. За разнообразие преспива и с хирург, чието име е Поци. Докато обикалят театрите на Южна Америка, за да се измъкне Сара от поредния фалит, Джарет умира в Монтевидео. Толкова е съсипана, че не може да пророни и сълза.
През следващите десетилетия избира за любовници младежи, на които може да бъде баба. Талията ѝ все така е 43 сантиметра, сините ѝ очи все така пламтят. Дори отмъква любовник на близък приятел хомосексуалист. Прелестният холандец Лу Тележен е по-млад от собствения ѝ син. Модел е на великия Роден, но е с твърде съмнителен интелект. Глези го и го ревнува – три години е до нея в спектаклите и в спалнята. Дори му дава роля в един от немите си филми. Той е последният, с когото си позволява да се показва. Тележен умира от свръхдоза като Дамала.
През 1905 г. Сара пада на последното си представление в Рио де Женейро, а на връщане претърпява още една тежка злополука на кораба. Наранява дясното си коляно, което никога не заздравява. Пет години по-късно вече не може да се движи без чужда помощ, а след още толкова
ампутират десния ѝ крак заради гангрена
Пее „Марсилезата“ на път за операционната, всички немеят в ужас. Три месеца след ампутацията се качва на сцената. След спектакъл се покланя, държейки се с една ръка за облегалката на специално измисленото за нея подвижно кресло. Ненавижда протезите, които сменя една след друга, но не се отказва от сцената. Продължава с любимите си спектакли въпреки болката и мъченията. През Първата световна война обикаля фронта, за да вдига духа на френската армия. „Господи, защо така запада цивилизацията? Всяка война, дори спечелена, е ново поражение за нашия разум“, пише тя.
Двамата творци се свързват по случайно стечение на обстоятелствата. През 1894 г., точно по Коледа, звездата на парижката сцена се обажда на печатаря Лемерсие да поръча и да отпечата нов плакат за пиесата, която тя трябвало да играе след няколко дни. Всички художници, работещи за него, били в коледна ваканция, така че той се обадил на Алфонс Муха. Чешкият живописец и плакатист тутакси изпълнява изискването на божествената Сара. Плакатът е толкова впечатляващ, че изчезва почти от всякъде, където е бил разлепен. Актрисата е очарована и предлага на Муха петгодишен договор не само като плакатист, а и като дизайнер на сценичните ù костюми. Следващите нарисувани от него плакати за Сара Бернар са в мъжките ù роли на Лорензачо и Хамлет, рисува я и в ролята на Тоска. А през следващите 10 години Муха става един от най-успешните парижки художници.
Колкото и да е екстравагантен Париж, трудно преглъща екзотичния зверилник на Сара Бернар – покрай котките и кучетата в него живеят гепард, маймуни, хамелеони, папагали, крокодили. Гепардът препива с шампанското на господарката си, а една от маймуните изяжда шапката на Александър Дюма-син, който е донесъл на Сара Бернар пиесата си „Дамата с камелиите“.
Сара е на 25, когато взима първите си уроци в ателие по скулптура. Стреми се да опознае тялото в детайли – посещава курсове по анатомия, влиза и в парижката морга. Когато известният Ролан Матийо-Мьоние иска да извае образа ѝ, му дава съвети, които той приема като от равностоен професионалист. „С неистов ентусиазъм се захванах със скулптурата“, споделя тя в мемоарите си. Скулптурите на Сара Бернар са не по-малко акламирани от ролите й – и от зрителите, и от критиците, рядко срещано великодушие в европейския бомонд. Съвременниците ѝ разказват, че докато меси грънчарската глина в работилницата, никой не може да допусне, че това е великата актриса – с раздърпани дрехи, мръсно лице, шапка върху смачканите къдрици. Никаква суета, само бясна енергия. Основните теми за нея и тук са любовта и смъртта. Композициите са наситени с драматургия, образите излъчват трагика. Тя е сред най-изявените автори на Световните изложения в Чикаго през 1893-та и в Париж през 1900 г. През 40-те и 50-те скулптурите ѝ тънат в забрава, след това интересът към тях рязко се покачва. Сред някои от най-прочутите творби е възхитителната „Офелия“, която показва за първи път пред публика в Америка през 1881 г. Подарява оригинала на примадона в Кралския театър на Копенхаген, а после измайсторява още две авторски копия от мрамор. Едно от тях преди няколко години е продадено на търг от „Сотбис“ за рекордните 308 000 паунда. Силно впечатляващ е „Посмъртен портрет на Жак Дамала“, който създава, макар че ѝ е трудно да прости греховете на единствения си съпруг. Иронията в тленното ни съществуване материализира в „Шутът и Смъртта“. Прословутата ѝ самоирония – няма друга знаменитост от нейния ранг, която толкова безпардонно да се надсмива над себе си, е въплътена в „Автопортрет в образа на сфинкс”. Смята се, че „Пиета“ е посветена на сестра ѝ Режин, която умира от туберкулоза. Актрисата никога не се отказва и от живописта, но успехите ѝ в рисуването са значително по-скромни.
