От диалога с тази тъмна част от нея, която не спира да я тормози, с псевдонима Канина Крисалис майката на три деца „ражда“ романа „Нектар“
Тя излъчва енигмата, грацията и чара на изгряваща звезда, но не участва във филми. Споделя, че ако и когато стигне до киното, ще избере традиционната си роля – на писател. Не е изключено обаче някой режисьор на вероятните бъдещи екранизации по нейни сюжети да бъде изкушен от космополитната ѝ енергия на модерна млада жена без географски граници в изкуството и посланията му.
Калина Панайотова направи безапелационен пробив с дебютния си роман „Нектар“. Пусна го с псевдонима Канина Крисалис, също щрих от арт загадката. В словосъчетанието са комбинирани белези на вълк и пеперуда. Дует, в който се долавя и дискретна автоирония.
„Нектар“ излезе първо на английски, после на български в отличния превод на Богдан Русев. Главната героиня е опасно младата Айла от Солун, в чиито вени бушува непокорна балканска кръв. Бруталните екзистенциални трусове в битието на бунтарката, която е най-големият враг на самата себе си и в деструкцията помита памет, доброта и чувства, носят привкуса на сочен екшън трилър, оцветен от мистерия, подклаждана от шантава и често жестока сантименталност. Поток на съзнанието с нюанси на психеделичност. Готик стил в най-дестилирания му вид. Живо кино. Неслучайно Калина е непоправим фен на Хари Потър, а темата на магистратурата ѝ в Американския университет е как се строят светове в научнофантастичния разказ. Какъвто и текст да създава, целта е да е оригинален, да кодира конфликт, да носи драматичност. Калина е откровен почитател на спекулативния жанр. Толкова нашумелите миксове между романтиката и фентъзито не са обект на въображението ѝ, въпреки че светът е полудял по тях.
Откъде тръгва „Нектар“ – благината, която провокира ненаситност, а при прекаляване води до горчивост?
„Не знам дали бих мога да кажа, че един ден музата ме е застигнала и ме е обляла в блясък. Би било красиво и вдъхновяващо, но едва ли е така. Истината е, че у всеки от нас има някаква част от самия него, която постоянно го тормози. Преди да заспи, всеки си казва: „Не, не, не искам да мисля за това.“ Точно тази тормозеща част винаги ми е била по-интересната. Когато бях по-малка, се стремях да се абстрахирам от присъствието ѝ. А сега, вече на по-сериозна възраст, започнах да играя с нея. Да я разпитвам дали е това, което изглежда. Често разбираш, че чудовищата, които те гонят, са сенки по стената и не са толкова страшни. Веднага уточнявам, че „Нектар“ не е личната ми история – затова е и в Солун, а не в София. В нея, естествено, има нещо от мен, предизвикано от диалога със сенките. Най-хубавото в изкуството идва от тъмно място. Айла, злата ми близначка в „Нектар“, е хиперболизирана, изкривена, огъната и разтегната. В един момент престава да носи от моето Аз.“
Калина наистина има сестра. С Велислава, която е от първите читатели на ръкописа, много се обичат и се разбират. „Отношенията между братята и сестрите са суперинтересни, в своята пъстрота са наситени с любов, омраза, завист, съревнование – всичко това донякъде несъзнавано. По-късно дори не го помним. А незапомненото е най-интересното. Макар че другото, което си спомняме, ни променя. Само че не знаем кой и защо решава какво да запомним.“
Споделя, че дължи много на Майкъл Коен, преподавателя ѝ в Американския университет, където завършва „Журналистика и масови комуникации“ и „Бизнес администрация“. Там се въодушевява най-вече в часовете, свързани с литература. „Стараех се, но започнах с изключително калпаво писане – не съм някой скрит диамант, който изведнъж е бил открит. Всичко е прогрес. Вечният въпрос е талантът или дисциплината. Тя е 90 процента, но без неговите десет няма как да стане. Преди пишех много разкази. До един мрачни, но не тип хорър. Не ми е дошло наум да ги издавам. Бях убедена, че не са готови за публика, въпреки че някои излязоха в американски списания, с един от тях дори спечелих награда.“
Американската връзка на Калина продължава в Бостън, закъдето печели стипендия за творческо писане. „Бяха едни по-бунтарски мои години. Живеех като хлебарка – студентка без възможности. Бачках каквото можех, отсервирах и миех чаши и чинии. Не успях да се насладя докрай на града. Никога не съм била почитател на американското консуматорство. Днес Америка е в по-ужасно състояние, но пък аз съм настроена по-позитивно към нея. Иска ми се да се върна, за да преоткрия Бостън. Място, което ме изгради, въпреки че, докато бях там, не го оценявах. Не чувстваш щастието в мига на случването, но след това осъзнаваш натрупания безценен опит. Благодарен си, че микронараняванията те превръщат в по-стойностна личност.“
„Писането понякога е мъчително занимание. Особено когато нарочно се вкарваш в условия, в които да ти е трудно. Но винаги ми се пише. Нямам нужда от вдъхновение, нито да се самонаранявам ментално, за да изпадна в артистично настроение. Сядам и започвам. Трудното идва след това. Когато трябва да продавам. Направо ми е мъчително от толкова интровертния процес на писане да стана стопроцентов екстроверт, за да продавам. Обожавам общуването на Алеята на книгата и на панаирите в НДК, те ми носят удоволствие. Но не и социалните мрежи, които, макар ценни и важни, са твърде изтощителни като необходимо зло. Уви, вярно е, че ако не бяха те, за книгата ми щяха да знаят не повече от стотина души. Вече са несравнимо повече. По форумите избухват спорове – някои определено я харесват, други, разбира се, са отрицатели. Наясно съм, че не е лесна за харесване. Почти няма мнение по средата. Негативните са най-шумни. Дебатът е супер, стига да няма лични, обидни и грозни квалификации. Този тип манифестация е особено дразнеща при хора, които със сигурност не са чели „Нектар“. Най-ценно ми е мнението на авторитетите – Георги Бърдаров, Богдан Русев, Ангел Игов. За дебют постигнах много и съм благодарна.“
