Когато животът постави точка, аз я превръщам в запетая, казва свещеното чудовище на френския театър, изпратено в последния си път по килим от камелии
Фотография / Getty Images
Най-обожаваната актриса между двата века. И най-свободната. Родена е като Анриет Розин, но светът я познава като Сара Бернар. Първата международна звезда с изумително непогрешим нюх за реклама – продава лицето си на препарати за къдрене и алкохолни напитки. Модерното е в кръвта ѝ, тя е истински новатор с презрение към закостенелите традиции. Организира реалити, когато никой не подозира за бъдещето на най-оборотния жанр в попкултурата на XXI век. 112 роли, десетки представления в Европа, Северна и Южна Америка. Прави революция на сцената, разкрепостявайки догмите в играта. Призвана да протестира, да прекрачва граници. Нулева политическа коректност. Отказва гастрол в Германия, след като заради Френско-пруската война провинция Елзас става немска територия. В Киев антисемити я замерват с камъни, в Санкт Петербург император Александър III ѝ казва: „Аз ще се поклоня на вас, не вие на мен!“ Принцът на Уелс – бъдещият Едуард VII, испанският крал Алфонсо XII и владетелят на Австро-Унгарската империя Франц Йозеф I са сред най-големите ѝ почитатели, като светските клюкари ги причисляват и към многобройните ѝ любовници. Екзалтирани студенти теглят каретата ѝ вместо коне, по-късно вдигат на ръце и автомобила ѝ. Играе Жулиета на 70. „Когато животът постави точка, аз я превръщам в запетая“, мотивира тя невероятната си виталност.
Отлична скулпторка с изложби в Парижкия салон, в Лондон, Ню Йорк и Филаделфия. Нейни творби днес може да се видят в музеи във Франция, Англия и САЩ. Яростна феминистка. Най-близката ѝ и интимна приятелка е художничката Луиз Абема, с която остават заедно до края. Тя е от първите в говорещото кино. Синът ѝ Морис записва лондонския спектакъл „Хамлет“, в който тя е датският принц. От малкото прими на сцената, които без страх отиват на снимачната площадка. Първият ѝ филм е „Дуелът на Хамлет”, гледан от стотици на Световното изложение през 1900 г. През 1908-а застава пред камерите на „Тоска”, следва „Дамата с камелиите”. В „Гибелта на Цезар“ от 1912 г. отново е централният персонаж и отново доказва, че притежава универсални дарби. Участва и в две документални продукции. Едната е посветена на всекидневието ѝ – именно тогава кани зрители у дома си, за да се включат в действието. През 1914 г. застава пред камерите с призив САЩ да влязат в Първата световна война. Пише шест книги – автобиографичните „Моят двойствен живот“ и „Мемоарите на единствения стол“, романа „Малкият идол“, трактат за театралното изкуство, няколко пиеси. Дни преди смъртта си на 26 март 1923 година Сара Бернар, тогава на 78, се подготвя за филма „Ясновидката“. Умира от бъбречна недостатъчност, като преди това не пропуска да се присмее на свещеника, извикан да ѝ даде последно причастие. Смехът винаги е бил нейното оръжие. Шестима актьори – изрично е поръчала да са най-красивите, носят ковчега ѝ към знаменитото гробище „Пер Лашез“. Целият Париж е излязъл, за да изпрати своето свещено чудовище, постилайки последния ѝ път с камелии. 60 години е омайвала не само десетките си любовници, но и хилядите си фенове.
От къде започва историята на Сара с огненочервените коси? Тя е
дъщеря на нидерландската еврейка Юдит ван Хард
тръгнала от Ротердам към Париж след някакъв мъж, който, естествено, я зарязва при вестта за нейната бременност. Не е ясно дали той е Едуард Бернар Хавър, чието име е вписано във фалшивото рождено свидетелство на Сара, дали е студент или нотариус. Юдит става шивачка на бельо, а после и една от най-известните куртизанки в столицата. По пътя към обятията и авоарите на графове, индустриалци, генерали и банкери постепенно губи част от сърцето си, макар че ражда още няколко деца от различни бащи. Сара е непокорна по съдба. Едва на три пада в горяща камина. Всеки ден я топят в бъчва с мляко и мажат изгорените места с масло. Това е първото чудо в живота ѝ – белезите изчезват. Майка ѝ я поверява на дойка в Нормандия, после се опитва да я гледа вкъщи, но в крайна сметка я праща в пансиона към католическия манастир „Граншан“ във Версай. В светата обител момичето се отдава на две страсти, от които няма да се откаже до края си – рисуването и животните, от мравки и таралежи до всички бездомни четириноги наоколо. Четири пъти я гонят за непристойно поведение, тъй като проявява втрещяващо избухливия си характер поне веднъж на ден. Нахвърля се срещу съученички и послушници, но бързо се разкайва. Преподобната игуменка е първата, формулирала екзистенциалното ѝ кредо, което ще бележи емоциите и деянията ѝ през следващите 70 години – „Въпреки всичко“. За първи път излиза пред публика именно в „Граншам“ – тя е ангелът Рафаил, дори смаяният епископ ѝ ръкопляска. Оттогава започва дивият ѝ страх от всяка премиера.
Шест години по-късно тропа по вратата на семейния дом в Париж, където въобще не е желана. Майка ѝ, която вече се казва Жюли, и леля ѝ Розин приемат по-млади и по-застаряващи аристократи, търсещи приятни разговори и плътски удоволствия. Господата опитват да се задяват и със Сара, което пък отново я превръща във фурията от манастира. Пуска демоните си на воля, заразява с щуротии сестрите си Жана и Режин. Когато вакханалиите на Жюли и Розин стават прекалено брутални за уж невинните очи и уши на трите момичета, те се приютяват в съседния апартамент на вдовицата Жирар. Тя им дава обич и привързаност. Опитва се да ги възпитава и домашната учителка госпожица Брабандер.
Сара е така тънка и проклета, че
майка ѝ я нарича „чувал с кости и тръни“
Толкова е изтощена от битката за чувствата на Жюли, че слабее, често се разболява и кашлицата ѝ е плашеща. Лекарите постоянно я стресират, казват, че кльощавостта ѝ е равностойна на туберкулоза и дори обясняват, че няма спасение. Мрачните пророчества и първичните страхове я съпътстват от малка. Купува си ковчег, за да се сприятели със смъртта; чете, легнала между драпериите му. Ковчегът сякаш ѝ помага да остане здраво стъпила на земята, докато ѝ напомня за тленността. По-късно ще го носи навсякъде, често ще спи в него.
Фрустрирана от липсата на обикновена човешка топлота, Сара иска да се върне в манастира, защото до 15 вярва, че ще стане монахиня. Но направи ли го, ще изгуби издръжката от баща си, внушителните 100 000 франка. Коварната Жюли ѝ предлага избор – скъпо платена проституция или сватба с търговец от Лион. И остава втрещена от резкия отговор „не“. Сара отказва да печели по гръб, въпреки че поне половината мъже от еротичната кохорта на Жюли са готови да плащат, за да притежават абсолютно различната девойка. Тя изпада в ужас, че ще я принудят да поеме някои от клиентите на майка си и леля си. В своите „Спомени“ пише: „Глупавото лицемерие ме поразяваше. Със страх се питах какво ще правя аз, толкова плаха и толкова пряма.“
Спасява я херцог Шарл дьо Морни, полубрат на Наполеон III. Той е от отегчените обожатели и консуматори във владенията на Жюли. Силно влиятелният и състоятелен застаряващ Казанова, за когото се предполага, че е баща на сестра ѝ Жана, е категоричен – Сара има дарба за актриса. И предлага да я пратят в консерваторията, където ще може да разгъне темперамента си. Но преди това е полезно да погледа театър. За първи път влиза в „Комеди франсез“ по покана на
Александър Дюма-баща, до смъртта си неин духовен закрилник и ментор
Толкова е разтърсена от случващото се под прожекторите в „Британикус“ и „Амфитрион“, че плаче на глас. Толкова е шумна във вживяването си, че се налага да напусне ложата пред съскащата си майка и възмутените погледи на снобите аристократи. Но Сара избухва в сълзи най-вече защото е открила посоката и смисъла. Дюма-баща е единственият усмихнат в цялата конфузна ситуация – изключителният писател е наясно, че с тази хиперчувствителност протежето му ще владее залата без проблем.
На изпитите в консерваторията обаче почти се проваля – спасяват я „Двата гълъба“ на Лафонтен, толкова е добра на басните. На 17 се явява на конкурс за място в „Комеди франсез“ – изгълтва целия Расин, чете като луда всички автори, изучава комедията и трагедията. Знае, че който няма талант, бързо напуска сцената. Пропада на прослушването, но херцог Дьо Морни я „вкарва“ в трупата. Посрещат я откровено враждебно. „Осъзнах, че влизам в клетка с диви зверове. Този малък свят беше скован, сплетничещ и завистлив”, спомня си по-късно тя. Първата ѝ роля е в „Ифигения“. Дебютът е на първи септември 1862 година. Минути преди началото я обхваща тотална паник атака и се превръща в полудял звяр. Не е постигнала кой знае какви успехи, когато се забърква в страховит скандал и изхвърча от театъра – удря шамар на примадоната Натали, която преди това блъска брутално седемгодишната Режин, по-малката сестра на Сара. Три дни вестниците се хранят от случката. За кратко остава без работа, обезверява се и дори мисли за самоубийство. Нещата все пак потръгват, макар че в театрите „Жимназ“ и „Порт Сен Мартен“ получава епизодични ангажименти. Критиците се правят, че не я забелязват, или ако я споменават, то е със снизхождение и насмешка. Когато Сара Бернар започва кариерата си, актрисите боравят само с две емоции – ярост или отчаяние. Тя е тази, която налага палитрата от вълнения между полюсите. Първият ѝ триумф е като Захария в „Атали“ на Расин, после Анна в „Кин“ на Дюма-баща, Мария в „Рюи Блас“, Жана Д’Арк, Клеопатра… Особено
силна е, когато героините ѝ умират
след кулминацията на интригата. Обича да е истинско, да чува хлипането и на първите редове, и в ложите, провокирано от майсторските ѝ превъплъщения.
Като артист без предразсъдъци облича панталоните на Керубино от „Сватбата на Фигаро“, по-късно става Хамлет и Лорензачо. Наричат я Дон Жуан в пола, въпреки че стремежът ѝ към мъжките роли не е маниакален. Гласът ѝ е невероятно красив, леко мършавата ѝ грация е по френски изкусителна, а страстта ѝ няма равна. Но за нея театърът е и бизнес, с който издържа цялата фамилия. Тя е добър търговец. След като пожар изпепелява апартамента ѝ и остава без пари, сключва сделка с Надар, най-нашумелия фотограф в Париж – той я снима, излегната в домашния ѝ абаносов ковчег, докато рецитира „Цветя на злото“ от Бодлер, а после делят внушителната печалба. Другата поза пред обектива е откровено некрофилска – в бели дрехи, със затворени очи и обсипана с цветя. Надар я копира като пощенска картичка, чиито огромни тиражи се грабят от двете страни на океана. Неслучайно играе ли Сара, салоните винаги са пълни – и в „Комеди франсез“, който напуска за втори път, и в наетия от нея „Ренесанс“, и в Театъра на нациите, който след време ще носи името ѝ. Няма ли я, колежките ѝ едвам събират зрители.
През Френско-пруската война превръща дома си и театър „Одеон“ в болница. Убеждава богатите си приятели и поклонници да предоставят дарения, а тя работи като медицинска сестра и помага на главния хирург при операции. Винаги проявява болезненото си чувство за справедливост. Плътно подкрепя Емил Зола, когато във вестник „Зора“ излиза неговата статия „Аз обвинявам“ – срещу скалъпения процес за шпионаж срещу Алфред Драйфус. С великия тенор Енрико Карузо дават благотворителни концерти и изпращат парите на ранени войници.
В консерваторията се влюбва в съученика си Пол Порел, момче от дребната буржоазия – син на магазинер, без пари и без титли. И до днес не се знае с абсолютна сигурност кой е бащата на сина ѝ Морис, когото ражда на 20. Главните заподозрени са двама – виконт Емил дьо Кератри, подполковник от Имперската стража, и принц Анри дьо Лин. Шармантни плейбои със синя кръв, за които е
въпрос на чест да бъдат любовници на Сара Бернар
Луди са по актрисата, но тя няма как да стане съпруга на нито един от двамата. Плебейка по произход, но аристократка по светоусещане, тя не страда особено от този факт. Отдава се фанатично на сина си. Две десетилетия по-късно принц Анри дьо Лин предлага да признае официално бащинството си, но Морис, горд като майка си, отказва с думите: „Напълно ми е достатъчно да бъде синът на Сара Бернар!“
Следващият мъж в живота ѝ е Феликс Дюкенел, един от двамата съдружници в театър „Одеон“. Той я моли на колене да приеме офертата му на директор и на любовник. Остава най-верният компаньон до края на дните ѝ.
