Джон Ъпдайк: В този автор има толкова добро настроение

Така пише в критична рецензия за първия роман на американеца “Панаир в приюта за бедни”, когато дори и самият той още не подозира, че Заека ще преобърне съвременната литература и ще се завръща и завръща

Помня първия път, когато попаднах на „Вещиците от Истуик“. Беше непосредствено след като изгледах филма. Някъде в онези месеци открих, че съществува и книга. Трудно се добрах до нея, но до ден днешен съм я подарявала поне на седмина приятелки.

В онзи паметен ден преди много лета Джон Ъпдайк се нареди сред авторите, които следях с настървение и силно желание за опознаване. Затова няма по-щастлив човек от мен, когато тетралогията за Заека (издателство „Кръг”) отново намери път към родните читатели.

С годините научих порядъчен брой любопитни факти за Ъпдайк и творчеството му. Например важен урок за читателите, които тепърва ще се запознаят с него, е, че Джон Ъпдайк е от онези писатели, при които ако мигнеш или се разсееш дори за момент, може и да изпуснеш нещо важно.

От Пенсилвания до Харвард

Критиката в Щатите описва Ъпдайк като автора, който „най-реалистично, но някак фино рисува точно изображение на живота на американците, протестантите, малките градове и средната класа“. На въпроса за какво обича да пише, когато го прави, Ъпдайк отговаря просто: „Когато пиша, умът ми автоматично се насочва не към Ню Йорк, а към някое смътно познато място някъде на изток от Канзас.” Според много от неговите изследователи това се дължи на факта, че самият Ъпдайк е родом от средните щати.

Живял до 13-годишна възраст в град в Пенсилвания, Джон е единственото дете на майка домакиня и баща гимназиален учител. Остър ум и чувство за хумор са част от живота и начина му на писане още като тийнейджър. Решавайки да се занимава с творчество, младият Ъпдайк влиза в Харвард и го завършва със степен summa cum laude. Това са така наречените латински отличия, които и днес се присъждат в най-престижните колежи и университети в Америка и буквално означават „с най-висока похвала“. Там Джон печели и стипендия „Нокс”, която му позволява да посещава училище за рисуване и изящни изкуства „Ръскин” в Оксфорд. Дотогава Ъпдайк мечтае за кариера като карикатурист. Докато е в Оксфорд, се запознава с Елвин Брукс Уайт и съпругата му Катрин Уайт. Катрин работи като редактор на художествена литература в американското списание The New Yorker и когато прочита част от нещата, които Ъпдайк пише в колежа, му предлага работа в списанието, а като начало купува от него десет стихотворения и четири разказа. Първият му разказ „Приятели от Филаделфия“ се появява в броя на The New Yorker от 30 октомври 1954 година.

След завършването си в Харвард и прибирането си в Америка – на 23 години – Ъпдайк официално започва работа в The New Yorker. Двете години, които прекарва в списанието, ясно начертават пътя на развитие на Ъпдайк – той зарязва карикатурата за сметка на литературата и в този период пише кратки есета, хумористични разкази, няколко поеми и продължава със стихотворенията. Остава поет до края на живота си. Поезията му не е така известна, както романите му, но има своите почитатели. Сигурно е ирония, но първата му издадена книга през 1958-а, малко след като напуска списанието, е именно с поезия. Годината, в която публиката вече го забелязва, е 1959-а, тогава излиза „Панаир в приюта за бедни“ – първият му роман, и както пише критиката по онова време: „Да, още един млад автор. Е, очевидно нелишен от амбиции и самоувереност. Но… твърде, твърде приятна проза и твърде свежа… В този автор … как му беше името… а, да… Ъпдайк… има толкова „добро настроение“.

Публиката приема Ъпдайк свойски – дошъл от Пенсилвания, момче с амбиции и както го определя един критик  – „наше момче“, никой не го приема много на сериозно. Изобщо името Джон Ъпдайк не предизвиква някакво силно вълнение и младият белетрист изглежда като човек, който в никакъв случай не би могъл да създаде някакви затруднения или проблеми. Година по-късно картината се променя, за да постави Ъпдайк сред авторите, които са тук, за да останат. 

Заека и други прийоми

1960-а е годината, която променя литературната сцена, особено за Ъпдайк. В известен смисъл променя и живота му. По онова време той вече е женен за приятелката си от колежа Мери Пенингтън, дъщеря на пастор в Първата унитарна църква. Тя го придружава навсякъде, включително и в Оксфорд. Там се ражда и дъщеря им Елизабет. До 1960-а – годината, когато се появява образът на Хари Енгстръм-Заека, най-важното създание в творчеството на Ъпдайк, което ще му донесе световно признание, награди и място в учебниците дори, писателят вече има четири деца и три книги, награди, поезия, есета…

„Заеко, бягай“ е едва вторият роман за Ъпдайк и четвъртата му издадена книга. Но именно той зашеметява публиката и критиката. „Именно тоя Заек, който постоянно бяга, изгубил почва под краката си, изгубил равновесие, дирейки отчаяно някакъв изход от една действителност, в която не може да намери своето място, показа колко неуместна е била снизходителната усмивка към младия автор“, се казва в един анализ на книгата. А в лондонския Times пише, че „този роман буди тревога, тъй като отразява действителни и значими противоречия на съвременното американско общество“.

Тетралогията за Хари Енгстръм-Заека, която излиза в периода от 1960-а до 1981 година, най-ясно отразява душевните терзания и темите, които занимават Ъпдайк  до смъртта му. Първото, което става ясно, е, че Ъпдайк фокусира вниманието си върху обикновения човек в Америка. Сред другите основни теми са сексуалността, изневярата, разводът… Попитан защо пише за тези неща, Ъпдайк отговаря: „Сексът е като парите – никога не стига.”

Периодът около излизането на първата книга за Заека и последвалите го продължения е и време, в което Ъпдайк преживява дълбока духовна криза. Страдайки от загубата на религиозната си вяра, той започва да чете Сьорен Киркегор и теолога Карл Барт, които дълбоко повлияват и художествената му проза. Ъпдайк пораства в евангелистката общност на родното си градче Шилингтън и през целия си живот посещава редовно църква. „Всеки човек вярва в различни неща в различни моменти. На 73 години аз вярвам – съвършено инстинктивно – главно в ценността на творческото писане”. Но вярата или липсата й са застъпени във всички негови романи – почти буквално в любимия ми „Вещиците от Истуик“, където липсата на вяра е заменена с алегорията за секса. Независимо от всички екзистенциални кризи, през които преминава, Ъпдайк остава вярващ християнин до края на живота си. А неговите персонажи почти без изключение, страдат от сексуална, духовна и морална затормозеност.

Кризата на отвъдния живот

Друга тема, която вълнува Ъпдайк, е смъртта, като героите му предоставят на читателя т.нар. от американските анализатори мозайка от реакции на смъртността, вариращи от терор до опити за изолация. В „Панаир в приюта за бедни“ възрастният Джон Хук казва: „Няма доброта без вяра… И ако не сте вярвали, в края на живота си ще знаете, че сте заровили таланта си в земята на тоя свят и нямате нищо спасено, за да вземете в следващия“, което е вид демонстрация на религиозната  метафизична вяра, присъстваща в голяма част от работата на Ъпдайк.

За Хари Енгстръм-Заека са специфични постоянните размишления за смъртността. Той става почти свидетел на смъртта на дъщеря си и в често разклатената му вяра смъртта е по-страшна и по-малко очевидна в своите разклонения. Поради кризата на вярата много от персонажите на Ъпдайк започват да споделят същия вид екзистенциални страхове. Когато през 1990 година го питат защо вярата е важна за него и съответно за образите, които създава, той казва, че „най-силният мотив за неговата вяра е ужасът от чисто материалистичното  атеистично виждане за Вселената”.

Spread the love
Публикувано от
Още от Зорница Аспарухова

Ейми с нейните 12 чифта крака

Лишена от долните си крайници по рождение, тя чупи рекорди в спринта...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ