По-късно, като става звезда с популярния кавър на Nothing compares 2 U, Шиниъд О’Конър разкрива, че авторът на песента Принс я тероризирал. По онова време обещава да разкаже подробности на старини, когато напише автобиографична книга – както се и случва. По нейния кошмарен разказ Принс я привиква в имението си в Холивуд, където я насилва физически за назидание на публичните ѝ богохулства. Кара я насила да яде супа, въпреки че тя няколко пъти отказва. Уж на игра ѝ предлага бой с възглавници, като според нея Принс е пъхнал предварително твърд предмет в неговата калъфка, за да я нарани. В крайна сметка О’Конър все пак успява да избяга от имението посред нощ, а Принс се качва на колата си и я преследва до магистралата. „За момент си помислих, че ще бъда убита! Той ме плашеше с перфидния си гняв”, казва О`Конър.
Принс е от онези артисти, които считат за „луди в добрия смисъл”. О’Конър казва: „Наистина трябва да си луд, за да си музикант. Но има разлика между това да си луд и да насилваш жени.” Фактът, че авторът на най-популярната ѝ песен е именно нейният насилник, изобщо не я трогва. „Ако питате мен, песента си е моя”, отсича тя.
Постъпката със скъсаната снимка на папата в „Събота вечер на живо” далеч не е моментна приумица. Оказва се много по-лична, отколкото хората предполагат. В мемоарите си О’Конър разказва как в детството си е била физически насилвана от майка си. „В детската градина бях най-добра в това да се свивам на кълбо, но учителят ни така и не разбра защо го правя толкова добре”, пише тя.
А за това има причина. Във видеото на Nothing compares 2 U Шиниъд започва да плаче, когато пее стиха за цветята на майка ѝ. Тя е на 18, когато майка ѝ умира. В същия ден О’Конър взема една снимка от стената на спалнята ѝ – портрета на папата. Старателно пази снимката, докато изчаква точния момент да я унищожи.
„Насилието над деца е криза на самоличността. Както и славата. Така преминах от една криза в друга, без да мога дори да си поема дъх”, обяснява певицата. И когато се опитва да привлече вниманието към насилието над децата чрез своята популярност, всички се обръщат срещу нея и я ругаят. „Хората биха казали, че е лабилна. Не, не. Мнозина биха се сринали на нейно място, ако нямат силата на Шиниъд О’Конър. Тя е същински боец, силна, много силна жена!”, твърди Боб Гедолф.
Вместо да рухне, О’Конър се чувства свободна. „Можех да бъда себе си. Да правя това, което обичам. Да не бъда съвършена. Дори да бъда луда – пише още в книгата си. – Аз не съм поп звезда. Аз съм просто една изстрадала душа, която има нужда да крещи в микрофона.” Тя гледа на общественото възмущение като на възможност да излезе от погрешния път, да се разграничи от масовката на попкултурата. И като на вдъхновение за концертите си на живо, които ѝ се удават най-много като на музикален артист.
„Спомени” е история за труден живот, но в същото време има забавна страна, с доза ирония още от самото заглавие. „Както казах, не мога да си спомня всички детайли от миналото, защото постоянно бях замаяна.”
Има и някои пикантни истории от върха на славата. Шиниъд отрича да е имала любовна връзка с вокала на „Ред хот чили пепърс” Антъни Кидис, както той твърди. „Само в неговата глава това се е случило!”, отсича тя през смях. Признава обаче за закачка с рок звездата Питър Гейбриъл.
Шиниъд О’Конър вижда частица от себе си в Бритни Спиърс и Ейми Уайнхаус, също усетили тъмната страна на музикалната слава. „Това, което причиниха на Бритни, бе наистина отвратително. Ако срещнеш непозната жена на улицата със сълзи на очите, би трябвало да я прегърнеш и да ѝ предложиш помощ. А не да извадиш телефона и да я снимаш как реве, нали”, възмущава се Шиниъд.
В момента, в който обществото нарочи Бритни за луда, тя обръсна главата си по подобие на Шиниъд О’Конър. „Защо я мислят за ненормална, понеже си е обръснала главата?! Ето, аз не съм”, контрира О’Конър.
До ден днешен тя бръсне главата си през десет дни. „Просто не се чувствам себе си с коса!” От няколко години често носи хиджаб, след като приема исляма и променя името си на Шахуда Садагат. Все пак още се обръща, ако я повикате с О’Конър. Пише първата част от мемоарите си още през 2015 г., но след като минава през хистеректомия (б.а. – хирургично отстраняване на матката) и „тотален психически срив”, както го описва в книгата, отнема ѝ доста време да преразгледа проекта.

Шиниъд О’Конър прекарва шест години по психиатрични клиники. Книгата е донякъде посветена на персонала и пациентите в университетската болница „Сейнт Патрик”, където тя придобива повече яснота за психическото си състояние. Основната диагноза включва посттравматично стресово разстройство и гранично личностно разстройство. Затрудненията да си спомни периода след онази вечер в токшоуто също са в резултат на психическата травма. „Бяха много, много празни 10 години. Аз обаче наистина вярвам в силата на подсъзнанието. Ако то не иска да си спомняш нещо, очевидно има основателна причина за това.”
О’Конър никога не си дава сметка защо хората си падат по нейната музика. Когато преди няколко години се стяга за турне след дълъг застой, изпада в конфузно положение: „Не си спомнях проклетите текстове на песните!” Стига дотам да се рови в интернет, за да си припомни овехтелите парчета от собствената си музикална кариера. „Тогава си казах: Боже господи, това наистина е добро. Леле, това съм аз! Мили Боже!”
Преди две години ирландският продуцент Дейвид Холмс се свързва с Шиниъд О’Конър с предложение да записват. „Тя притежава изключително сложна индивидуалност, за което не бива да бъде съдена. Никога не цели да нарани някого. Тя просто е Шиниъд и излива душата си”, казва Холмс за нея. Общият им албум от седем песни „Ветераните не умират сами” се очаква да излезе по-късно тази година.
Приятелите на О’Конър я описват като любвеобилен човек по природа. „Тя е много великодушна”, твърди Шейн МакГоуън, вокалът на групата „Погс”. „Грижеше се за мен, когато имах нужда. Разбрах, че на нея наистина може да се разчита, а това за мен е най-важното нещо”, споделя дългогодишната ѝ приятелка Кара Хенахоу.
Въпреки добрата ни комуникация по електронната поща заради посттравматичния стрес и стечението на живота ѝ О’Конър невинаги допуска хората до себе си. Гелдоф знае за хора, които не искат да я чуват повече, но той не е сред тях. „Може да говори каквото пожелае за мен и съпругата ми. Просто това е тя, позволено ѝ е.”
О’Конър е щастлива в самотата си. Има си градината, цигарите, айпада. А с въображаемото си гадже от екрана Тей Дигс преживява епизодите на „Предумишлено убийство”. „Не бях особено добра в това да бъда гадже или съпруга. Да си го кажем – труден характер съм”, усмихва се дяволито.
Когато преди няколко месеца тя се мести в своята блажена къща, разбира, че наоколо има още няколко жени, живеещи сами като нея. Не след дълго две от тях ѝ предлагат хляб и кифлички. О’Конър отново се чувства като част от женска банда, както в тинейджърските си години.
Лошото на мемоарната книга е, че принуждава О’Конър да преживее отново миналото си. А това може да е травматично изживяване, дори да ѝ носи социално възмездие пред света.
За нея по-важно е друго: „Долу, далеч от планината, всеки помни Шиниъд О’Конър. Но тук, горе, в селото, на никого не му пука коя е тая с обръснатата глава. Намирам го за красиво. Хубаво е да имаш истински приятели!”