След двама рано починали синове австралийският певец открива, че има място за радост в живота и е тук, за да ни я покаже
Фотография / Getty Images
Дълбока любов, загуби, зависимости и многостранен талант – животът на австралийската суперзвезда Ник Кейв не подлежи на кратко резюме. Провъзгласен от критиците за един от най-влиятелните живи музиканти на нашето време, той изнесе своя първи соло концерт на живо в Античния театър в Пловдив.
Музикалният му стил е трудно определим – от сурова, почти катарзисна експресия до изтънчен минимализъм. Кейв не се страхува да експериментира с жанрове, инструментация и аранжименти, а сценичното му присъствие е едновременно магнетично и театрално.
Не само музикант, но и един от най-талантливите съвременни текстописци, Ник насища лириката си с библейски алегории, екзистенциална болка, любов, загуба и търсене на смисъл. Текстовете му често са като миниатюрни разкази – драматични, дълбоки и многопластови, в които се преплитат лични трагедии и универсални теми.
В албуми като The Boatman’s Call, Ghosteen и Skeleton Tree Кейв разкрива уязвимостта си, превръщайки личната си скръб в катарзис за слушателя. Песни като The Mercy Seat, Into My Arms и Jubilee Street са се превърнали в съвременни класики, а умението му да превръща болката в изкуство го прави любим на няколко поколения. Сценичното му присъствие е легендарно – едновременно разказвач, актьор и диригент на емоции във всеки концерт, Кейв създава интимна връзка с публиката независимо дали изпълнява разтърсваща балада или експлозивен рок химн.
Гневният принц на мрака
Роден в провинциалната част на Австралия, Ник е най-малкият от трима синове. След него семейството се сдобива и с дъщеря, а това гарантира вечно припряна, лишена от всякакво уединение атмосфера у дома. Родителите на бъдещата звезда са в сферата на образованието, затова тласкат децата си към литературата от съвсем ранна възраст. В свои интервюта Ник ще признае, че баща му е обичал да му чете „Престъпление и наказание“ , „Лолита“ и го насърчавал да учи от класическите автори. Покрай големите си братя Ник пък развива музикалната си култура. Момчетата са фенове на пънк музиката и на британските прогресив банди.
На 9 години Кейв получава първите си уроци по музика в местния църковен хор. На 13 пък открива свободата на самостоятелния живот – изпратен е да учи в Мелбърн, а година по-късно към него се присъединява и цялото му семейство. В гимназията изучава изобразително изкуство, но точно преди финалната година напуска. Оказва се, че се е закачил за хероина. Това ще е една от онези битки със зависимостта, които ще бележат по-голямата част от съзнателния му живот.
„Прекарах много време в групите на Анонимни наркомани и трябва да призная, че на тях дължа живота си днес. Разбирам съпротивата срещу идеята хора със зависимости да се събират с други с този проблем. В сърцето си никога не съм чувствал връзката, която другите хора имат помежду си. Винаги съм се чувствал аутсайдер. Никога не можах да се ангажирам напълно. Въпреки това справедливо е да се каже, че ако не бяха тези срещи, вероятно нямаше да оцелея от пристрастяването си към хероина. Анонимните наркомани бяха това нещо, постоянно и вечно, което никога не си отиваше, място, където можех да се връщам отново и отново, година след година и да бъда приет и приветстван с добре дошъл обратно. В това отношение дължа живота си на тях. Когато никой друг не искаше да ме има, те винаги го правеха“, ще разкаже след време Ник.
Някъде по това време попада на пънк фестивал, който завинаги променя живота му. Срещата с идолите му го тласка да поеме по музикалния път и да излезе от гаражните изяви, които е имал дотогава. „Буквално усещах как музиката, звукът минават през цялото ми същество. Чувствах живот“, разказва той.
Макар да създават бандата си The Boys Next Door още през 1973 г., Ник и Мик Харви започват да се изявяват по-мощно именно след това събитие. Около харизматичния и изразителен фронтмен и неговия неоготически стил бързо се заформя легенда. Мрачните му текстове и непредвидимата му натура няма как да не направят впечатление и когато групата се преименува на The Birthday Party и се мести в Лондон през 1980 г. Бандата смесва пънка с фини дози блус и джаз, докато Кейв дава воля на своя екзистенциален гняв и на влиянието си от поети като Джон Милтън и Уилям Блейк, които е чел покрай покойния си вече баща.
Всъщност цялото му изкуство през този период носи онзи гняв на бунтаря, роден твърде рано (или твърде късно) за своето време. Ник не може да се примири с факта, че в момента, в който баща му загива в автомобилна катастрофа, той е в ареста за кражба. Докато майка му плаща гаранцията, а абстиненцията мощно го тресе, Кейв научава жестоките подробности за инцидента.
„Баща ми умря в момент, когато бях най-объркан. Загубата му създаде в живота ми вакуум, пространство, в което думите ми започнаха да се носят, да се събират и да намират целта си“, описва той живота си в тези ранни години.
