„Спомнила си например, че баба ѝ наричала жълтия кантарион с име, което тя не знаела – „звъника”. Защото жълтите му цветчета звънят от щастие през лятото.”
Капка Касабова, „Еликсир”
Фотография / iStock, Unsplash
Примижавам срещу слънцето, надигнало рошавата си русолява глава над баира. По едно и също време сме се събудили и тоя час е само наш, непозволен за други хора и неща. Воайорският хор на цикадите не ни пречи, те не разбират какво си говорим така или иначе. Съвършеният сутрешен саундтрак включва още пчели, петли, кучета и овце в далечината. Съвършената сутрешна компания – аз и слънцето. И чашата ми чай, чиято пара замъглява света до ръба на нереалното.
Пия и кафе, разбира се. То разбужда тялото ми и ме привежда в бойна готовност. Чаят е за фините настройки на душата. Кафето ме хвърля в дълбокото и крещи: „Давай! Давай! И днес ще се справиш!“ Чаят ме прегръща и ми шепне: „Вече си се справила. Жива си, нали?“
Тук, в планината, където никой не очаква от мен да съм машина, пия само чай. Риган, мащерка, жълт кантарион – Светата Троица на родопските билки. Риганът е благородник, рицарят на антиоксидантната защита със силно противовъзпалително, антибактериално и антивирусно действие. Мащерката, наричана някъде и бабина душица, успокоява, заземява и лекува кашлица. Кантарионът, любимата ми билка, е антидепресант – повишава нивата на серотонина, премахва унинието и меланхолията и посява слънце в душата. При нас не го наричат звъника, но много ми харесва това име. Може би защото и аз звъня от щастие през лятото. Или поне през тази седмица от лятото, която прекарвам в родопската си къща.
С билките имаме дълга история. Стотици литри чай съм изпила при баба в същото това село. С неудоволствие признавам, че като всяко дете предпочитах мляко с какао пред някакви си там треволяци и отвари. В бабината къща все нещо се сушеше, разстлано върху платна по старите кревати, увесено на китки под стрехите. И все нещо се береше, защото за всяка болка има билка, а болките са много. Сериозна работа, като баба ми.
Дъщеря ѝ, моята леля, беше тази, която ме запали за билкарството. За разлика от баба при леля всичко беше леко – характерът, отношението, пъргавата стъпка, с която береше, вареше, консервираше. Беше зарязала живота в големия град, за да стане хижарка и тази хижа беше мой летен дом в продължение на дванайсет години. Всяка сутрин хващахме гората я за билки, я за гъби, я за диви плодове. Уловът после се преработваше с почти алхимичен ритуал. Огромната хижарска печка бумтеше, в големите тави се вареше сладко с рубинен цвят, със скъпоценни мънички ягодки (онези, които не бях успяла да изям по пътя). Отпенване, разбъркване, проверка на гъстотата… голямата и малката вещица, забулени в сладки ягодови изпарения.
По-лесно беше с билките – само почистване, връзване на връзки и сушене. Но и там си има тънкости.
Първо правило на билкаря: никога, НИКОГА не скубете растенията с корен! Цветовете на мащерката се отрязват с ножче или ножица, внимателно – коренищата ѝ са плитки и лесно се изскубва цялата туфа. Стъблата на ригана и кантариона се пречупват с прецизно движение настрани, не дърпайте нагоре, за да не ги изтръгнете.
Освен че е естествен антидепресант и лекува раните на душата, жълтият кантарион лекува и раните на тялото. Маслен извлек от него се прилага при ожулвания, изгаряния, екземи и кожни раздразнения, а вътрешно – при язва, гастрит и колит. Напълнете сух буркан с цветове кантарион, залейте догоре със зехтин или олио, покрийте с марля и дръжте на слънце 40 дни, докато придобие кървавочервен цвят. Прецедете и съхранявайте на тъмно.
Второ правило на билкаря: не обирайте всичко. Оставете да има за пчелите, пък и за другите, които ще минат след вас. Алчността няма място в планината, където ресурсите и бездруго са оскъдни. Планинските хора имат негласно споразумение помежду си и винаги оставят. Единствено някой непросветен турист ще наскубе всичко и ще си тръгне само защото го може. „След мен и потоп“ е максима, която не вирее тук.
Трето правило на билкаря: имайте уважение. Към билките, към природата, към всичко. Тази древна земя е била тук преди нас, ще остане и след нас. Не е нужно да прибягваме до ритуали или да искаме разрешение от билките, преди да ги откъснем, но една простичка вътрешна благодарност няма да е излишна. В тази нищо и никаква чаша чай са събрани слънцето, въздухът и земята, есенцията на планината.
Моята нищо и никаква чаша чай от години е ежедневие. Не само когато съм настинала или имам други здравословни проблеми, а просто така. За фина настройка на душата, както казах. Към Светата Троица добавям още мурсалски чай за сила и енергия, шипка за имунитет, борови връхчета – незаменими в сезона на кашлицата. Това е базовият ми родопски микс. Понякога пускам щипка мента за успокоение на спазми и нервен стомах, глог за сърцето, листа от смокиня за регулиране на кръвната захар. Билките наместват чарковете ми и възвръщат баланса неусетно и ненатрапчиво. Но така или иначе не пия чай като лекарство, а за удоволствие, с малко мед за подслаждане на деня.
В селската ми къща чаят е повече от удоволствие. Да кажа, че е церемония, ще бъде претенциозно и невярно. По-скоро изтъкава нишките, които ме свързват с тази земя и ми дават стабилност. Преди три дни съм го набрала, изсушила съм го (задължително на сянка!) и вече е готов. Носи спомен за слънцето и дъжда, за пръстта и камъка. За ръцете ми, които са го откъснали и са го вързали в китка със стрък трева. За стрехата на построената от баща ми къща. Чаят е генетичен код, който се влива в родопската ми кръв.
Бера билки и другаде, разбира се. Имам риган от Рила, мащерка от Средногорието, кантарион от Софийското поле, също толкова ароматни и лековити. Тукашните обаче са ми специални и си ги пазя за тъмни дни и тежки седмици, когато сърцето ми има нужда отново да зазвъни и да си припомни кое е.
Слънцето пък ми напомня, че е време да ставам – чаят ми е изстинал, денят се е разгорещил, имам работа по къщата и градината. Имам и пътеки за обхождане, и билки за откъсване, и песни за изпяване… Може би „кантарион“ идва от cantare – билка, която те кара да пееш? Вероятно не, но така ми харесва.
П.П. Проверих и се оказа, че произлиза от гръцката дума kentaureion – кентавър. Името е пряко свързано с митичния кентавър Хирон, изкусен лечител, който пръв открил лечебните свойства на билката. И тази версия е дори още по-хубава.
