Във времена на дигитална дистанция и цинизъм музикантът избира да оголи душата си и да заложи на най-чистата човешка емоция в албума си “Любов”
Фотография / Филип Шопов
Има артисти, които нямат нужда от шумни фойерверки, за да запълнят пространството около себе си. Достатъчно е само да заговорят. Специфичният, дълбок и кадифен бас на Тино (Кирил Хаджиев) се превърна в негова запазена марка, а магнетичното му, леко меланхолично присъствие на българската музикална сцена го утвърди като един от най-самобитните млади творци. Извън светлините на прожекторите Тино е от онези интровертни философи, които предпочитат да споделят мислите и думите си само тогава, когато има какво да кажат.
Този октомври той има най-красивия възможен повод да наруши мълчанието си. На пазара излиза новият му дългоочакван албум, носещ лаконичното, но изпълнено със смисъл заглавие „Любов“. Автор на музиката и текстовете в албума е Тино. По аранжиментите и музиката е работил с Денис Попстоев. Албумът бе представен за първи път на живо на концерта му в „Пиротска 5“ на 15.10. 2026 г. А днес с Тино говорим за битката между егото и споделеността, за страха да бъдеш уязвим и за скритото послание между редовете, което само една жена ще разбере.
Заглавието „Любов“ звучи много смело и почти наивно в днешния циничен свят. Кое е по-трудно – да напишеш песен за разбито сърце или да оголиш душата си за щастливата споделена любов? Не мисля, че някога съм писал песен в прилив на щастие, за възхвала или благодарност. Музиката за мен е споделяне, а човек има нужда да споделя тогава, когато се чувства несподелен, сам. Сам в болката и терзанията си. В моментите на любовна споделеност нямам нужда от музика, тогава предпочитам тишината. Това не е мнението ми как се прави музика, а реалността ми досега. Всъщност бих се радвал да направя “щастлива” песен. Но дори музиката, която възхвалява радостта, идва като последствие от спечелена битка или решение на проблем. Без проблем няма история, няма какво да се разкаже.
Казват, че егото е най-големият враг на любовта, а артистите имат огромно его. Как твоят егоцентризъм като музикант се разбира с човека, който иска да обича чисто? Най-големият враг на любовта е страхът. Егото изпитва най-първичния и незаслужаващ внимание страх, но по-важен е страхът, който ни пази да не се случат отново тези неща, от които най-много ни е боляло. Този страх често ни саботира и ни държи в омагьосан кръг. Важно е да го открием и да го разберем. Колкото до въпроса за егото ми, вече пораснах достатъчно, че даването да ме прави много по-щастлив от вземането. А там някъде, на почетно място в уравнението за “чистата” обич, седи и приемането както на себе си, така и на другия.
Има ли песен в този албум, която написа със страх, защото разкрива твърде много за личния ти живот? Нито една от песните не е написана със страх от това как ще бъда видян. Песните ми не са биографичен разказ на личния ми живот, а карта на емоциите, родени в него, и споделянето им. Ако артистът се притеснява и моделира как ще бъде видян, целият процес се разпада и автентичността се губи.
Гласът ти носи специфична тъмнина и меланхолия. Къде отива тази тъмнина, когато си влюбен и щастлив – криеш ли я, или тя е част от романтиката? Понякога имаме нужда да изчакаме нощта и да загасим лампите, за да се почувстваме по-близо един до друг. Ако гласът ми се доближава до това усещане, то тогава няма нужда да го крия никога. В тъмнината и меланхолията също се крие щастие, в красивата тъга често виждам най-пълноценното празнуване на живота. Когато някъде някой запее песен като Enjoy the silence или “Гълъбо”, има хора, които от масата ще се провикнат: “Дай нещо по-ведро де!” За тях се предполага, че празнуват живота, но според мен го избягват.
Албумът излиза, когато есента вече е на прага и ни кара да се затваряме в себе си. Коя е най -„самотната“ песен, която препоръчваш да се слуша на тъмно и с чаша питие? Този въпрос ме накара да се замисля и да си отворя албума, за да послушам. Няма да му е лесно на слушателя, ако е в тази обстановка, но мисля, че в нея най-силно ще се усети песента “Съдба”, последвана от “Вкъщи”. Поне според мен.
В любовта по-често ли си тръгваш пръв, за да се спасиш, или оставаш до последно, за да събираш парчетата? Дълго време несъзнавано съм отъждествявал изначалните трудности в една връзка като “истинска” любов – типично за хората, които се страхуват от реалното обвързване и приемане. Вкопчването в романтичното усещане, когато връзката е бурна и почти невъзможна, всъщност е много по-лесно от страха, който изпитваме, когато легнем в тишината един до друг и нищо не ни пречи да тръгнем по пътя на това да сме семейство. По-голяма е паниката ни в битовата вечност, отколкото в невъзможната временна романтика. Винаги ми е било много трудно да си тръгна пръв, когато е време за тръгване. До последно спасявам.
Ако трябваше да опишеш звученето на албума чрез една токсична и една здравословна черта на характера си, кои биха били те? Токсично бих нарекъл това, което ме вкарва в зацикляне – задънената улица на депресивното. Бях там и със сигурност, ако можех да пускам по-лесно, част от песните нямаше да се родят, но в същото време именно създаването им и споделянето през тях е здравословният процес, от който съм имал нужда.
Коя беше най-голямата илюзия, с която се раздели, докато пишеше песните за „Любов“? Какво разбра за себе си, което преди не искаше да признаеш? Не знам кое е илюзия и кое не. Не мисля, че съм се борил за илюзия. Писането на тези песни може да е било всичко, но най-вече беше честно спрямо мен самия и емоциите ми. Задържането или скриването на тези емоции щеше да е истинската илюзия. Не знам и какво съм разбрал, което преди не съм искал да призная – може би колко е важно да мога да поставям здрави граници и да го правя навреме.
Сексът, страстта или интелектуалният сблъсък има най-силен звук в новите ти тракове? Някак думата “страст” изобщо не резонира с това, което изпитвам в този албум. Трудно ми е да слагам “страст” и “любов” в едно изречение. Страстта е привична за началото. Страстта може да порасне в любов, може и дълго да ни лъже, че е любов. Секс в звученето на албума има три пъти – там, където са ревността и физическата липса, където е разобличаването и където е отричането от себе си в служба на любимия човек. Това го осъзнавам сега и ми се струва много интересно. Три различни песни. А за интелектуалния сблъсък не знам; интелекта вече го уважавам само когато честно успява да ни преведе през емоциите, не когато ни пази от тях.
Ако жената, на която е посветен този албум (или голяма част от него), го изслуша от начало до край, кое е скритото послание, което само тя ще разбере? Тя разбира всичко, стига да иска. Без скрити послания. Албумът в крайна сметка е просто разговорите ми с нея, за които тя не знае.
