Запаля ли се по нещо, изяждам го докрай, казва известният актьор, който вече има световни награди във фотографията
Владо Карамазов – все така магнетичен, небрежно-очарователен и по тийнейджърски способен да споделя неочакваното, през лято 2021 остава почти без ваканция. Заедно с д-р Благомир Здравков неотдавна направиха благотворителна изложба с авторски снимки на Карамазов, като приходите от продажбите ще бъдат за строителството на детска болница. Събития от различни жанрове преливат в графика му, който звучи съвсем „международно“ – от участията и наградите в световни конкурси по фотография до воденето на „Сървайвър“ във Филипините след дългогодишен антракт. Удивителната на артсезона Карамазов постави с респектираща роля в театъра на Плевен – той е писателят кандидат-президент в сценичната версия на „Опашката“, нашумелия роман на Захари Карабашлиев за страха от различните и за покварата в политиката. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев. Но все пак започваме от фотографските подвизи на актьора, който говори ексклузивно за D!VA.
Даваш ли си сметка какво фотографията отключи у теб?
Ползвам я като терапия – постоянно се самоанализирам. Когато започвах като актьор, въобще не ми е идвало наум да го правя. А сега разбирам, че хареса ли ми нещо, захапвам го и напредвам. През тази подарена ми от живота година – пандемичната, тотално се възползвах от фотографията. Започнах да правя нещо, което никога досега не бях правил – да се вглеждам в хората, да търся лица, които са интересни, лица, зад които се крият изненади. Като хиена съм. Веднага надушвам човека, който има история. Заговоря ли го, тя излиза. Другото, което излезе от мен заради фотографията, е страстта към състезанието. В театъра го няма. Седим си ние тук на „Раковска“ и за какво и с кого се съревноваваме? Икари, Аскеери, егати надпреварата. Беше невероятно, когато се съревновавахме на фестивала в Авиньон с „Казанова“ на Диана Добрева – играехме на живот и смърт, за да ни изберат в конкуренция с други 1500 представления. Това изживяване остана у мен и после винаги съм искал да ми се случи отново. Е, случи ми се във фотографията. Когато участвам в конкурс със 117 000 фотографи с половин милион снимки и вляза в топ 5 в категория „Мъжки портрети“, по цяла седмица не знам на кой свят съм. Започнах да общувам с международния елит на фотографите, поканиха ме да бъда куратор на виртуална галерия, след като собственичката беше видяла мои снимки. В Инстаграма ми целият свят ме следи и аз следя него. Това излизане извън границите на България винаги много ми е липсвало. А аз, като се запаля по нещо, го изяждам. Но, да кажем, Холивуд не ме интересува. През последните две-три години за малко щях да отида в Русия – там все повече се обръщат към актьори от България, даже стигнах до финал на кастинг. Но е малко рисково с езика – там не обичат да дублират. Голям фен съм на Андрей Звягинцев. Най-много ме провокира с филмите си – и с „Левиатан“, и с „Нелюбов“. Ако ми кажат, че ще работя с него, за три месеца ще изям руския.
Разкажи за няколко интересни хора, които си открил с обектива си…
Когато в Норвегия видях един рибар на име Петер Петерсон, направо полудях. Истински стар морски вълк, не можеше да понася туристи. В селото му имаше шест къщи, но не знаех коя е неговата. Най-накрая я нацелих по метода на изключването. Беше ми последният ден там. Отидох, надникнах през прозореца. Той си гледаше телевизия, а вътре тъмно – беше само за снимка. Чудех се какво да предприема – ако започна да чукам по стъклото, ще го стресна. Реших да викам, а наоколо пълна тишина, само гласът ми отеква сред фиордите. Петер Петерсон излезе, но нищо не можех да му обясня с думи, защото той грам английски не вдяваше. Започнах да се правя на маймуна, взех да му се хиля, сочейки фотоапарата, докато ми направи жест да вляза в дома му. Имах и друг пробив с подобен персонаж в Южна Франция. Когато играехме „Казанова“ в Авиньон, вече бях пощурял по дайвинга. И понеже представленията ни бяха от десет и половина вечерта, реших да се пробвам в клуба на Марсилия, която е на 150 километра. Носех препоръчително писмо от българския дайвинг център, но французите признават само своите сертификати и казаха „не“. Шефчето на инструкторите обаче даде знак на двама от тях да ме свалят на 30 метра под водата, за да ме тестват. Застанаха със скръстени ръце и започнаха да ме наблюдават. Точно в този момент срещу мен се втурна пасаж от херинга – ама страшно нещо докъдето ти стига погледът. Паниката за малко да ме гепи, но знаех, че ме изпитват, и се овладях. Шефчето разбра, че съм се справил, и ми каза да дойда на другата сутрин да се гмуркам. Оказа се, че там се гмуркат по стотина души на ден – под водата е направо като на Женския пазар. На следващата заран заварих митинг, трябваше да се натоварим на няколко лодки. Преди това потърсих името си в списъка – в коя от седемте групи ще бъда, но не го видях. Запитах къде съм и стана ясно, че старият морски вълк ще се гмурка само с мен. Показа ми най-хубавите неща в Средиземно море. Влязохме в пещера на 50 метра дълбочина и изведнъж срещу мен се облещи огромна горгона. Гледах и не можех да повярвам, ужасно шубе ме хвана. И тогава ми свърши кислородът – когато си под напрежение, започваш по-бързо да го консумираш. Той ми даде от бутилката си.
Много си смел…
Винаги искам да стигна до края, а не само да плямпам. Опасното в дайвинга е нетолкова, че си на 50 метра дълбочина, а заради страховитата динамика във водата. Важното е да си с точния човек. А аз бързо печеля доверието на непробиваеми хора. Често ми се случва и много ми харесва. Особено когато ми кажат: „Не, с този няма да мине“, а после ставаме приятели. Това е ценното на срещите с нови хора.
А имаш ли нова татуировка?
Да. Върху гърба – две ръце с енергия в зелено между тях. Някакви глупости, сам си ги измислям. Но и това е нещо, за което си казах, че повече няма да се съобразявам с никого. Ако някой иска да ме вземе за роля, ще ме вземе, та ако ще целият да съм в рисунки – вече има грим, който може да скрие всичко.
Постоянно пътуваш нанякъде, но къде се чувстваш най-добре?
В семейната ни къща в Илиянци. Имах възможно най-хубавото детство – приятели, колела, футбол… Всичко ми беше супер. Мисля си, че днес това вече е мираж – навсякъде е някаква лудница, докато едно време из цяла София си беше спокойно. Имаме голям двор и два огромни гаража, в които правя каквото си искам. Всичките ми хобита са там – и моторите, които до юни не бях карал през 2021-ва, и кучетата, и фитнес уредите. В апартамента няма къде да ги държа, а и не искам.
На какво тренираш?
Тичам на пътека, сложил съм и крос тренажор. Трябва да се поддържам и заради кръста. През 2019-а в Лондон трамбовах цял ден с много тежка раница, пълна с фотоапарати, и се прецаках – имах някакви първи признаци на дискова херния, но тогава просто я размазах. Възпалих нерв и осем месеца бях на легло. Добре, че доктор Благомир Здравков, с когото организирахме събирането на пари за детската болница, беше неотлъчно до мен и ми биеше инжекции. Едвам влизах в колата. Пълна трагедия. Снимах в „Откраднат живот“ и беше голяма мъка. Та затова сега вземам всякакви мерки. Всеки път, като започна нещо, си представям, че пак може да стане същото. Ужас. А в нашата работа завися от много хора, но и те зависят от мен. Въобще професията започна да ми тежи точно заради това – много е групова, много сме свързани.
